Стивън Кинг - Подпалвачката

Зелената кола се появи след около петнайсет минути и паркира до жълтия бордюр. От нея излязоха двама мъже, същите двама, които бяха преследвали Анди и Чарли в Манхатън. Шофьорът остана зад волана.

Един полицай бавно се приближи.

— Не можете да паркирате тука, сър. Ако обичате, преместете се…

— Разбира се, че мога — отвърна шофьорът и показа картата си на полицая. Той я погледна, сетне вдигна очи към шофьора и отново ги сведе към снимката на картата.

— Оо! Извинявайте, сър. Нещо, за което трябва да знаем ли е?

— Не, не е свързано със сигурността на летището, но е възможно да сте в състояние да ни помогнете. Виждали ли сте някой от тези двама души тук?

Той подаде на полицая снимка на Анди, а след това и една на Чарли. Образът на момиченцето беше размазан и косата й бе по-дълга, хваната на миши опашки. Тогава майка й беше още жива.

— Момиченцето е с около година по-голямо сега — обясни шофьорът. — Косата й е малко по-къса. Горе-долу до раменете.

Полицаят внимателно изучаваше снимките, като ги прехвърляше една върху друга.

— Знаете ли, струва ми се, че наистина забелязах такова малко момиченце — каза той. — Русо е, нали? От снимката е малко трудно да се каже.

— Русо, точно така.

— Мъжът баща ли й е?

— Не ме питайте и няма да ви лъжа.

Полицаят усети вълна от неприязън към младия мъж с безизразно лице зад волана на безличната зелена кола. Той и преди бе имал контакти с ФБР, ЦРУ и групировката на име Арсенала. Всичките им агенти бяха един дол дренки, безизразно арогантни и покровителствени. Те се обръщаха към всеки в синя униформа като към дете полицай. Но когато преди пет години тук стана отвличането на самолет, не някой друг, а децата полицаи свалиха тъпкания с гранати мъж и той се намираше под арест при „истинските“ ченгета, когато се самоуби, като си разкъса сънната артерия със собствените си нокти. Приятна смърт, няма що, момчета.

— Вижте… сър. Попитах дали мъжът й е баща, за да се опитам да открия някаква семейна прилика. От тези снимки е малко трудно да се каже.

— Приличат си малко. Различни на цвят коси.

„Дотолкова мога да видя и сам, тъпанар такъв“ — помисли си полицаят.

— Видях ги и двамата — заяви накрая той. — Мъжът е едър, по-едър, отколкото изглежда на тази снимка. Имаше вид на болен или нещо такова.

— Наистина ли? — шофьорът изглеждаше доволен.

— Общо взето, изкарахме бурна нощ тук. Някакъв глупак бе успял да подпали собствените си обувки.

Шофьорът подскочи зад волана.

— Какво?

Полицаят кимна, щастлив, че е разчупил отегчената му фасада. Нямаше да е толкова щастлив обаче, ако шофьорът му бе разкрил, че току-що си е спечелил един разпит в манхатънските служби на Арсенала. А Еди Делгардо вероятно би го счупил от бой, защото, вместо да обикаля баровете за необвързани, салоните за масаж и порнографските магазинчета на Таймс Скуеър покрай хапката от „Голямата ябълка“ през отпуската си, щеше да я пропилее, като под влиянието на наркотици безброй пъти отзивчиво описва какво се бе случило преди и точно след като обувките му запариха.

Другите двама мъже от зелената кола говореха с персонала на летището. Единият откри носача, който бе забелязал Анди и Чарли да излизат от таксито и да влизат в сградата.

— Видях ги и още как. Помислих си, че е срамота толкоз къркан мъж, да извежда таквоз малко момиченце толкоз късно навън.

— Може да са се качили на някой самолет — предположи единият от мъжете.

— Може — съгласи се носачът. — Чудя се кво ли си мисли майката на туй дете. Чудя се дали тя знае кво става.

— Не ми се вярва — каза мъжът в тъмносин костюм „Ботани 500“. Той говореше съвсем откровено. — Не ги ли видяхте да си тръгват?

— Не, сър. Предполагам, че са все още някъде наоколо… освен ако не са извикали полета им, разбира се.

Двамата мъже профучаха бързо през общата зала и гишетата за проверка на билетите, като държаха картите си вдигнати в шепа, за да ги виждат полицаите от охраната. Срещнаха се близо до гишето за билети на „Юнайтед Еърлайнс“.

— Чисто — каза първият.

— Смяташ ли, че са взели самолет? — попита вторият. Той беше мъжът с хубавия син „Ботани 500“.

— Смятам, че онова копеле е имало не повече от петдесет долара в джоба си… а може да са били и много по-малко.

— Най-добре да проверим.

— Да. Но бързо.

„Юнайтед Еърлайнс“. „Алегени“. „Америкън“. „Браниф“. Авиолиниите, предлагащи ежедневно пътуване с абонаментна карта. Никакъв широкоплещест мъж с вид на болен не бе купувал билети. Приемащият багажа на „Олбъни Еърлайнс“ обаче заяви, че е видял малко момиченце с червено клинче и зелена блузка. С хубава руса коса до раменете.