Стивън Кинг - Петачето, което носи късмет

Пол безмълвно и търпеливо втренчи в нея сълзящите си очи. Носът му беше зачервен като домат. Стояха във фоайето, в момента на регистратурата нямаше посетители, а господин Ейвъри (камериерките, които ненавиждаха дребния гадняр, зад гърба му го наричаха господин Ранчо) не беше на обичайното си място. Може би се беше заключил в канцеларията си и лъскаше бастуна. Стига да можеше да го намери.

Дарлин сложи длан на челото на Пол, усети, че гори, и въздъхна:

— Май имаш право. Как си, Пол?

— Добре шъм — отвърна с гъгнив глас.

Дори Патси беше изпаднала в депресия.

— Вероятно той няма да доживее до шестнайсетата си година — промърмори. — Единственият случай в света на самозаразяване със СПИН.

— Затваряй си гадната уста! — сопна се Дарлин, ала вместо да засегне Патси, очевидно засегна сина си — той потръпна и извърна очи.

— Освен това е лигльо — промърмори Патси. — В буквалния смисъл на думата.

— Не е вярно. Просто е прекалено чувствителен. А имунната му система не е укрепнала. — Дарлин бръкна в джоба на униформата си. — Пол, виж какво намерих!

Той я погледна, видя монетата и леко се усмихна. Като я взе, сестра му подигравателно подхвърли:

— За какво ще я похарчиш? Ще заведеш гаджето си на кино ли?

— Все ще ишмишля нещо — отговори момчето.

— Остави го на мира! — озъби се Дарлин. — Възможно ли е поне за малко да не се заяждаш с него?

— Добре, но какво ще получа за награда? Доведох го до тук жив и здрав — както винаги, между другото — затова трябва да ме възнаградиш.

„Ще те възнаградя с шина на зъбите — помисли си Дарлин, — ако отнякъде намеря пари.“ Внезапно се почувства неописуемо нещастна, животът й се струваше като висока планина от студена пръст — шлака от мините на въображението, ако щете — която непрекъснато заплашваше да се стовари върху нея и да я направи на пихтия. Щастието не съществуваше. Дори късметът всъщност беше маскирана неудача.

— Мамо? Мамичко? — разтревожено възкликна Патси. — Нищо не искам. Само се пошегувах.

— На теб ще ти подаря списание „Саси“. Намерих го в една от стаите и го прибрах в гардеробчето си.

— От този месец ли е? — недоверчиво попита Патси.

— Да. Хайде да тръгваме.

Тъкмо когато прекосяваха фоайето, чуха как монета изтрополи в процепа на ротативката, после шум от дърпане на ръчка, последван от звънването на барабаните.

— Сега наистина загази, тъпако! — извика Патси, в гласа й се долавяше известно злорадство. — Колко пъти мама ти е повтаряла да не си харчиш парите за глупости? Ротативките са само за туристите!

Ала Дарлин не се обърна. Стоеше, втренчена във вратата, отвъд която се намираше страната на камериерките, страната, където евтини палта, купени от „Еймс“ или от „Уолмарт“, висяха едно до друго като мечти, които са се износили и са били захвърлени, където тиктакаше часовникът на времето, където винаги миришеше на парфюма на Мелиса и на „Бен Гей“, с който се маже Дарлин. Вслушваше се във въртенето на барабаните и очакваше да чуе тропота на монетите, падащи в жлеба, а когато наистина се посипа дъжд от петачета, тя вече мислеше как ще помоли Мелиса да наглежда децата, докато отскочи до казиното. Нямаше да й отнеме много време.

„Голяма късметлийка съм“ — помисли си и затвори очи. В мрака, който цареше зад спуснатите й клепачи, шумът от падащите монети й се струваше оглушителен. Все едно метална шлака падаше върху капака на ковчег.

Неизвестно защо беше сигурна, че ще се случи именно онова, което си беше въобразила, ала въпреки това животът продължаваше да й прилича на грамадна купчина метал, донесен от чужда планета. Беше като петно, което никога няма да излезе от любимата ти рокля.

Но нали трябваше да плати зъбните шини на Патси, а Пол да заведе на лекар, който да му предпише нещо против вечната хрема и сълзящите очи; той мечтаеше за скъпата електронна игра както Патси мечтаеше за хубаво бельо, с което ще се чувства секси, а тя Дарлин мечтаеше за… За какво? Дийк да се върне в живота й ли?

„Да бе! — помисли си и едва не избухна в смях. — Притрябвал ми е колкото пубертета или родилните болки. Мечтая за…“

(нищо)

Точно така. За нищичко! Мрачни дни, мрачни нощи без любов, но смехът винаги я съпровождаше.

„Не мечтая за нищо, защото съм късметлийка“ — помисли си, без да отваря очи. Изпод спуснатите й клепачи се стичаха сълзи, докато зад нея Патси крещеше колкото й глас държи:

— Мамка му! Мамка му, улучи джакпота, Поли! Улучи скапания джакпот!