Стивън Кинг - Тъмната половина

Най-добре може би щеше да бъде да запълни дупката, да постави обратно буците пръст с трева, които бяха останали непокътнати, да постави още прясна трева където трябваше и да забрави за цялата работа.

„В крайна сметка никой не е бил погребван тук,“ каза си той за трети път.

В съзнанието му проблесна за миг спомена за онзи дъждовен ден. Боже мой, та онзи надгробен камък изглеждаше съвсем като истински! Докато хилавият асистент го разнасяше насам-натам, ясно се виждаше, че е фалшив, но когато го нагласиха с изкуствените цветя отпред, можеше да се закълне, че е истински и че там наистина има някой…

Чувстваше се така, сякаш по ръцете му са полазили мравки.

„Айде стига вече!“ каза си строго и когато врабчето се обади отново, Гробаря се зарадва на не особено приятния, но съвсем истински и съвсем обикновен звук.

— Върви си писукай, майка — рече той и отиде до последния отпечатък от стъпка.

Както и очакваше, по-нататък в тревата се виждаха и други следи. Те бяха на голямо разстояние една от друга. Както ги гледаше, Гробаря си помисли, че човекът надали е бягал, но явно беше, че не си е губил времето. На четиридесет ярда, той забеляза още нещо, което показваше откъде е минал. Там беше преобърната голяма кошница с цветя. Въпреки че не се виждаха следи чак дотам, кошницата явно се бе озовала на пътя на човека. Онзи е можел да я заобиколи, но не го е направил. Просто я беше ритнал и продължил по пътя си.

Според Гробаря Холт, с хора, които вършеха такива работи човек не трябваше да си има вземане-даване, освен ако не му се налагаше.

Онзи е прекосил гробището по диагонал, вървейки към ниската стена, която отделяше гробището от главния път. Явно е бил човек, който е имал работа за вършене.

Макар Гробаря да нямаше богато въображение, точно както и не умееше да се самозалъгва, (а тези неща са свързани), той видя за миг мъжа. Наистина го видя: един едър мъжага с големи крака крачи в тъмнината през тихото убежище на мъртвите. Стъпва уверено и твърдо с големите си крака, рита кошницата с цветята, която му се изпречва на пътя, ей така, в движение. Тоя не беше от страхливите, не, по никой начин не беше от страхливите. Защото ако имаше живи същества в гробището, а някои хора вярваха в това, то те щяха да се страхуват от него. А той си вървеше, крачеше и бог да е на помощ на онзи мъж или жена, който се изпречеше на пътя му.

Птичката пак се обади.

Гробаря подскочи.

— Забрави това, приятелче — промълви той на себе си отново. — Просто запълни шибаната дупка и хич не го мисли!

Той наистина я запълни и възнамеряваше да забрави всичко, но късно същия следобед Дийк Брадфорд го откри в гробището на шосето за Стакпоул и му съобщи новината, че Хомър Гамаш е бил намерен рано сутринта на шосе номер тридесет и пет на една миля от Хоумланд. Цял ден градчето горяло в треска от предположения и слухове.

Тогава, без особено желание, Гробаря Холт отиде да разговаря с шерифа Пангборн. Той не знаеше дали дупката и следите имаха нещо общо с убийството на Хомър Гамаш, но реши, че е най-добре да каже това, което знае и да остави да намерят отговора тези, на които им плащаха за това.

Касъл Рок бе град с лош късмет. Поне така беше през последните години.

В потвърждение на старата пословица, че нещастието никога не идва само, доста злини бяха сполетели Касъл Рок през последните седем или десет години. Нещата, които се случиха, бяха толкова ужасни, че за тях писаха дори големите, национални вестници.

Джордж Банърман бе шериф по онова време. Големия Джордж, както нежно го наричаха, нямаше да може да разследва случая с Хомър Гамаш. Той бе преживял първото нещастие — поредица от изнасилвания и удушвания извършени от един от собствените му подчинени. Две години по-късно той самият умря от ухапванията на едно бясно куче на градския път номер три. Но това не бяха просто ухапвания. Кучето буквално го бе разкъсало на парчета. Тези два случая бяха изключително странни, ала такъв е и животът. Той е странен и тежък, а често придружен от лош късмет.

Новият шериф още не се беше установил в града по време на споменатите събития. Алън Пангборн бе шериф от осем години, но бе решил, че ще се нарича новият шериф поне до две хилядната година, в случай че, както казваше на жена си, му издигаха кандидатурата и го преизбираха на този пост дотогава. До хиляда деветстотин и осемдесета година той бе работил в контрола на автотранспорта в един малък, но разрастващ се град в северната част на щата Ню Йорк, недалеч от Сиракюс.