Стивън Кинг: Аз съм вратата

Прибрах се в къщи и позвъних на доктор Фландърс, но ми отговори секретарката му. Докторът отишъл на риболов, но ако случаят е спешен, доктор Балинджър би могъл…

— Кога се връща доктор Фландърс?

— Най-късно утре следобед. Ще позвъните ли?

— Разбира се.

Замислено натиснех вилката, сетне набрах номера на Ричард. Изчаквх телефонът да иззвъни десетина пъти, после го затворих. Седях и мислех какво да правя. Сърбежът се усили — сякаш се излъчваше от кожата ми. Избутах стола си до библиотеката и взех рзкъсаната медицинска енциклопедия, която притежавам от едно време. Онова, което прочетох, направо ме вбеси: възможно бе да съм болен от всичко и от нищо.

Облегнах се назад и затворих очи. Чувах тиктакането на старинния корабен часовник на полицата отсреща, високото, пронизително свистене на реактивния самолет, летящ към Маями, равномерното си дишане.

Продължих да се взирам в книгата. Постепенно осъзнах какво става и се ужасих: очите ми бяха затворени, но продължавах да гледам енциклопедията. Виждах изкривено и размазано, но напълно познато изображение на книгата. И не я наблюдавах сам.

Отворих бързо очи, усетих, че сърцето ми се свива, когато чувството за чуждо присъствие изчезна, но не напълно. Когато гледах книгата със собствените си очи, виждах най-обикновени букви и таблици, но същевременно я гледах с други очи и под различен ъгъл. Пред мен не беше книга, а някакъв странен предмет, отвратителен и зловещ.

Вдигнах бавно ръце към лицето си и с ужас забелязах, че стаята ми е променена, сякаш сънувах кошмарен сън.

Изкрещях.

През пукнатините в пръстите ми гледаха очи. Докато ги наблюдавах, цепнатините започнаха да се разширяват и плътта послушно да отстъпва, подчинявайки се на стремежа на очите да изскочат на повърхността.

Но не това ме накара да изкрещя. Чрез чуждите очи погледнах собственото си лице и Видях чудовище.

Джипът се появи иззад хълма и Ричард спря пред верандата. Моторът изръмжа и затрака неравномерно.

Спуснах се с количката по специалната наклонена пътечка вдясно от стълбите и Ричард ми помогна да се кача в колата.

— Е, показвай пътя, Артър — подкани ме той. Посочих към брега, където завършваше редицата големи дюни. Потеглихме сред облак пясък, вдигнат от задните колела. Обикновено се надсмивах над шофьорските способности на Ричард, но днес не ми беше до това. Вълнуваха ме други мисли и чувства: те мразеха тъмнината и усещах как се напрягат, за да надникнат през бинтовете. Навярно искаха да ме накарат да сваля превръзките.

Джипът подскачаше с глухо ръмжене върху пясъчните дюни, сякаш прелиташе над тях. Вляво се виждаше обкръженото от кървав ореол залязващо слънце. Пред нас, от другата страна на залива, се надигаха буреносни облаци. Мълния проряза водата.

— Вдясно — промълвих, — до онзи навес. Ричард рязко спря джипа пред прогнилия навес, обърна се и взе лопатата. Потръпнах, когато я видях.

— Къде е? — запита той с безизразно лице.

— Ето тук.

Той излезе и бавно се запъти към посоченото място, поколеба се за миг и заби лопатата в пясъка. Стори ми се, че копа прекалено дълго. Пясъкът, който мяташе през рамо, беше тежък и блажен. Облаците потъмняха и се сгъстиха, хвърлиха сянка върху водата, която отразяваше лъчите на залязващото слънце, сякаш върху повърхността й гореше яростен, безпощаден огън.

Още преди да спре да копае, знаех, че няма да намери нищо. Те бяха сварили ga скрият тялото. Снощи не бях бинтовал ръцете си. Значи са виждали и … действали. Щом успяха да ме накарат да убия, биха могли с моя помощ да преместят тялото, дори и да съм спял.

— Няма никакво момче, Артър — Ричард уморено хвърли калната лопата в джипа и се отпусна на седалката. Приближвавщата буря гонеше облаците, които хвърляха върху пясъка сърповидни сенки. Вятърът се усили и обсипа с песъчинки ръждясалия корпус на джипа. Пръстите ме сърбяха.

— Използвали са ме, за да го преместят — мрачно казах аз — Те ще победят, Ричард. Всеки път отварят по-широко вратата, случва ми се стотици пъти на ден — без да зная защо — да стоя пред някакъв познат предмет: лопатка, снимка или обикновена консерва. Ръцете ми са протегнати, показвам им тези предмети и самият аз ги виждам като тях — като нещо гадно, изкривено и нелепо.

— Артър — прекъсна ме приятелят ми, престани, престани.

На светлината на залязващото слънце лицето му изглеждаше измъчено и изпълнено със съчувствие.

— Казваш, че си стоял пред нещо, че са те накарали да скриеш тялото. Но ти си неподвижен — краката ти са парализирани.