Стивън Кинг: Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Шефът не ме обичаше. Беше младо момче, двайсет и шест-седем годишно и забелязах, че изпитва нещо като погнуса от мен. Начина, по който едно умилкващо се угодливо старо псе пълзи по корем пред теб, за да стане любимец, сигурно отвращава човека. Господи, отвращавах се от себе си. Но… не можех да сторя нищо. Исках да му кажа: Ето какво прави от теб цял живот в затвора, момче. Той превръща всеки човек с власт в господар, а теб — в куче на всеки господар. Може да знаеш, че си станал куче даже и в затвора, но щом всеки друг, облечен в сиво, е куче, това няма никакво значение. Вън — да, там е важно. Ала не можех да кажа на младото момче това. То нямаше да ме разбере. Нито пък моят попечител — едър, с претенции за бивш моряк от военноморския флот, с огромна червена брада и цели купища полски вицове. Виждахме се с него по за пет минути всяка седмица. „Нали не си зад решетките, Ред?“, питаше след като свършваше с полските си вицове. Отговарях му да и с това приключвахме до следващата седмица.

Музиката по радиото. Когато влязох вътре, големите оркестри тъкмо набираха скорост. Сега всяка песен звучи така, сякаш е за чукане. Толкова много коли. Отначало имах чувството, че държа живота си в своите ръце, когато пресичах улицата.

Нещо повече — всичко беше чуждо и заплашително, но може би ще добиеш представа или поне ще хвърлиш поглед върху част от нещата. Когато си пуснат под честна дума, почти всичко може да ти послужи. Срам ме е да си призная, но започвам да мисля как да свия пари или да открадна стока от „Фудуей“, нещо, с което да се върна пак там, където е спокойно и знаеш всичко, което ще стане през деня.

Ако не познавах Анди, сигурно щях да го направя. Но аз продължавах да мисля за човека, който прекара тези дълги години в търпеливо пробиване на цимента с геоложкия чук, за да извоюва свободата си. Мислех за това и се срамувах, после пак ми хрумваше същата мисъл. Е, можеш да кажеш, че той е имал повече основания от мен да бъде свободен. Той имаше нова самоличност и много пари. Но това не е съвсем вярно, нали разбираш? Защото той не знаеше със сигурност, че новата самоличност е още там, а без новата самоличност парите щяха да останат недостижими. На него му трябваше само да е свободен и ако бях ритнал онова, което имах, щях да се изхрача върху всичко, което той така упорито се стремеше да завоюва.

След излизането ми направих едно пътуване на автостоп до малкия град Бъкстън. Това беше в началото на април 1977-ма. Снегът по полето тъкмо беше започнал да се топи, въздухът едва начеваше да се затопля, бейзболните отбори отиваха на север да започнат новия сезон, играейки единствената игра, която бог одобрява, сигурен съм. На тръгване взех компаса на Силва в джоба си.

В Бъкстън се е ширнала голяма ливада, беше ми казал Анди, и в северния край на тази ливада се издига каменна стена, също като в поема на Робърт Фрост. Някъде в основата на тази стена лежи камък, чието място не е на една ливада в Мейн.

Пращат те за зелен хайвер, ще речеш. Колко ливади има в малко селско градче като Бъкстън? Петдесет? Сто? От личен опит бих казал, че са дори повече, ако сложиш в това число и обработените земи, които може и да са били обрасли с райграс по времето, когато Анди влезе вътре. А ако намерех същото поле, можеше и да не разбера, защото беше напълно възможно да пропусна онова черно парче вулканично стъкло, още повече, че Анди би могъл да го пъхне в джоба си и да го вземе със себе си.

И тъй, ще се съглася с теб. Няма съмнение, пращат ме за зелен хайвер. Нещо по-лошо, това е опасно за човек, пуснат под честна дума, защото някои от тези полски участъци са отбелязани с табелка „Влизането забранено“. И както казах, те са повече от щастливи пак да ти хвърлят задника в затвора, ако преминеш чертата. За зелен хайвер… но същото е да къртиш бетонната стена двайсет и седем години. Когато не си човек, който може да бъде полезен, а само едно лошо старо момче, желателно е твоето хоби да насочва ума ти към новия живот. А моето хоби беше да търся камъка на Анди.

Отидох на автостоп до Бъкстън и обходих пътищата. Слушах птиците, слушах как текат водите в каналите под шосетата, разглеждах бутилките, които отстъпващите снегове откриваха — точно толкова безполезно невъзвръщаеми, съжалявам, че го казвам. Светът изглежда го беше ударил на прахосничество, откак влязох в затвора. А аз все дирех ливадата.

Повечето от тях можех да отхвърля веднага. Едни нямаха каменни стени. Други имаха, но компасът сочеше, че са обърнати в друга посока. За всеки случай обходих и тези, които бяха разположени по друг начин. Беше ми приятно да го правя и при тези разходки сред природата наистина се чувствах свободен, спокоен. Някакво старо куче се навърташе край мен една събота. А един ден видях измършавяла от зимния глад сърна.