Стивън Кинг - Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Може и да е имал тайни джобове под коленете на панталоните. Напълваш изкопаното от стената в джобовете и само се разхождаш насам-натам с ръце в джобовете, а когато се чувстваш в безопасност и ненаблюдаван, дръпваш леко джобовете. Джобовете, разбира се, са привързани към тайните джобове с конци или здрави връзки. Съдържанието започва да се сипе от крачолите, докато се разхождаш. През втората световна война някои военнопленници са се опитвали да изкопаят тунел с помощта на такива приспособления.

Годините минаваха, Анди изнасял своята стена шепа след шепа. Той играел своята игра с всеки нов директор и те са си мислили, че го прави заради разрастването на библиотеката. Не се съмнявам, че това е било отчасти вярно, ала главното, към което се стремеше Анди, беше да запази килия 14 в блок 5 само за себе си.

Съмнявам се да е имал някакви реални планове или надежди за бягство, поне в началото. Вероятно е мислел, че стената е три метра плътен бетон и ако успее да я пробие, ще трябва да разхвърля огромно количество пясък в двора за упражнения. Но той едва ли се е безпокоил много за минаването през стената. Мислел си е горе-долу така: „Напредвам с 30 сантиметра за седем години, трябват ми седемдесет години, за да мина през стената; тогава ще съм на сто и една години.“

Има и второ предположение, което бих направил на мястото на Анди: може да ме хванат и ще имам много време в изолатора, без да броя голямата черна точка в личния ми картон. В края на краищата имаше редовни седмични огледи и внезапни проверки, почти винаги нощем, всяка втора седмица. Сигурно си е мислел, че няма да я кара много дълго така. Рано или късно някой от пазачите щеше да надзърне зад Рита Хейуърт за да се увери, че Анди не крие я остър нож, Я цигари с марихуана, залепени лепенки на стената.

И отговорът на това предположение трябва да е бил: По дяволите всичко това. Може за него цялата работа да е била игра. Колко време ще мине, преди да ме открият. Затворът е дяволски потискащо място и възможността да те изненадат с извънредна проверка посред нощ, когато е свалил плаката, е придавала нещо пикантно на ранните му затворнически години.

Вярвам, че е невъзможно да избяга само с един гол късмет. Не само за двайсет и седем години. Никога. Повярвах в това, когато той помогна на Байрон Хедли да заобиколи данъците върху падналото от небето наследство. Точно с това той тръгна напред.

Или пък се е намесило и нещо друго освен проклети късмет, което също е работело за него. Той имаше пари и може да е пускал по нещо на някого, за да минава по-леко Повечето от пазачите щяха да се съгласят, ако цената е добра; парите отиват в джоба им, а затворникът си има своята снимка или специалните цигари. Освен това Анди беше образцов затворник: спокоен, любезен, възпитан, не налиташе на бой. Съвсем други бяха откачените и паникьорите. Обръщаха килиите им с краката нагоре най-малко веднъж на шест месеца: отваряха циповете на матраците, нарязваха и хвърляха възглавниците, грижливо запушваха отточните тръби на техните тоалетни.

След това, през 1950 година, Анди стана нещо повече от образцов затворник. През 1950-та той стана ценно удобство, убиецът, който избягва данъците по-добре от всяка кантора. Той даваше безплатно съвети за имотното състояние, слагаше данъчни чадъри, попълваше заявки за заеми. Помня как седеше зад бюрото си в библиотеката и търпеливо, параграф по параграф, отхвърляше работата по договора за купуване на кола със заем — шефът на пазачите искаше да купи на старо Де Сото. Той казваше на човека кое е добро и кое е лошо в един договор, обясняваше му, че можеш да купиш нещо със заем и да не те прецакат, държеше го по-далеч от финансовите компании, които по това време бяха малко по-добри от законните акули, отпускащи заеми. Когато свърши, надзирателят протегна ръка към него… но веднага я прибра. Нали разбираш, за миг беше забравил, че има работа с човек, а не с талисман.

Анди продължи с данъчните закони и борсовите операции; неговата цена не намаля, след като го пратиха за известно време в изолатора, а това можеше да стане. Той започна да получава пари за библиотеката и никой не се стараеше да претърсва килията му. Беше добър негър.

Един ден, много късно в тези събития — може би през октомври 1967 година — дългосрочното хоби изведнъж се превърнало в нещо друго. През нощта, когато се пъхнал до кръста в дупката, а Ракел Уелч висяла на задника му, острия край на неговия чук внезапно хлътнал до дръжката.