Стивън Кинг - Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

Тъкмо сме си на думата, ще ти разкажа нещичко и за изолатора в Шоушенк. Той е нещо като предразсъдъците за онези тежки заселнически дни от началото до средата на XVIII век в Мейн. По това време не си губели времето с такива неща, като „наука за наказанията“, „превъзпитание“ и „избирателно възприемане“. През онези дни не са се грижили за думите, имало е абсолютно черно и абсолютно бяло. Или си виновен, или си невинен. Ако си виновен или те бесят, или те слагат в тъмница и ако си осъден на тъмница, не обикаляш институциите. Излежаваш си присъдата в място, приготвено от провинция Мейн. Седиш както можеш от изгрев слънце до залез слънце. После ти хвърлят две кожи, кофа и — остани си със здраве! Като си тръгва, тъмничарят затваря килията с решетка, подхвърли ти зърно или парче червясало месо веднъж или два пъти седмично, а може и да те гости с един черпак ечемичена супа в неделната нощ. Пикаеш в кофата, подлагаш същата кофа за вода, а когато вали, използваш кофата за отводняване на килията… иначе ще се удавиш като мишка в бъчва с дъждовна вода.

Никой не е издържал дълго в „дупката“, както му викат на това. Трийсет месеца било необикновено дълго наказание и доколкото зная, най-дългия срок, от който затворникът е излязъл жив, е излежан от „Дърхам бой“, четиринайсетгодишен психопат, който кастрирал училищния си приятел с парче ръждясал метал. Той изкарал седем години, но е влязъл млад и силен.

Може и да знаеш, че за по-сериозно престъпление от дребна кражба, ругатня или пък ако си забравил да пуснеш сополивата си кърпа в джоба, когато излизаш от храма в събота, направо те бесят. За дребни престъпления като изброените можеш да прекараш три, шест или девет месеца в дупката и ще си излезеш бял като корема на риба, със страх от отвореното пространство, полусляп, със зъби, разклатени в корените от скорбут, а краката ти ще са разядени от гъбички. Старата хубава провинция Мейн, йо-хо-хо, и бутилка ром!

Изолаторното крило на Шоушенк беше почти толкова лошо… предполагам. Нещата имат трите степени на човешкия опит, според мен. Има добри, лоши и ужасни. И когато слизаш надолу в нарастващия мрак към ужасните, става все по-трудно да разграничаваш нюанси.

За влизане в изолаторното крило слизаш двайсет и три стъпала надолу към мазето, където се чува само звукът на капеща вода. Единствената светлина иде от няколко разклатени шейсетватови крушки. Килиите имат форма на бъчва, като онези сейфове в стените, които богатите крият зад картина. За по-сигурно кръглите врати имат панти и са плътни, вместо с решетки. Килията се проветрява отгоре, но няма друга светлина освен шейсетватовите крушки, които се изключват с главен прекъсвач в 8 часа вечерта, един час преди изключването на светлината в останалата част на затвора. Крушките са без телен предпазител или нещо подобно. Имаш чувството, че ако искаш да съществуваш в мрака, тук си добре дошъл. Желаещите не са много… но след осем, разбира се, нямаш избор. Разполагаш с легло, завинтено за стената, и кофа без тоалетна седалка. Имаш три начина да прекараш времето: да стоиш, да сереш, да спиш. Страхотен избор! Двайсет дни ще ти се сторят година, трийсет дни — две, а четиридесет — цели десет години. Понякога можеш да чуеш плъховете във вентилационната шахта. В такова положение нюансите на думата „ужасно“ се губят.

Ако може да се каже нещо в полза на изолатора, то е, че имаш време за размисъл. Анди имаше двайсет дни да мисли и да се наслаждава на зърно и отводняване, а когато излезе, поиска нова срещах директора. Искането беше отхвърлено. Такава среща, казал му директорът, щяла да бъде непродуктивна. Ето още една от фразите, които трябва да овладееш, преди да започнеш работа в затворите и поправителните лагери.

Анди поднови търпеливо искането си. После лак. И отново. Той се промени, стана Анди Дюфрен. Внезапно, както разцъфтя около нас онази пролет през 1963 година, по лицето му се очертаха бръчки и в косите се появиха сиви нишки. Беше загубил онази лека следа от усмивка, която сякаш винаги витаеше около устата му. Очите му започнаха да се взират в пространството все по-често и ти разбираш, че когато един човек гледа така, сигурно брои излежаните години, месеци, седмици, дни.

Той поднови искането си отново и отново. Беше търпелив. Нямаше нищо освен времето. Беше лято. Във Вашингтон президентът Кенеди обеща да започне нова борба с бедността и срещу неравенството в гражданските права, без да знае, че му остава само половин година живот. В Ливърпул музикалната група на име „Бийтълз“ се появи като сила, съизмерима с британската музика, но по това време нито едно кътче от Щатите не ги познаваше. Бостънските „Ред Сокс“, все още на четири години път от онова, което хората в Нова Англия наричат „Чудото от 67-ма“, вехнеха в избата на Американската лига. Всичко това ставаше по широкия свят, където хората са свободни.