Стивън Кинг - Рита Хейуърт и изкуплението в Шоушенк (Надежда за вечна пролет)

— Да — казал той най-сетне. — Това е най-проклетата история, която някога съм чувал. Но ще ти кажа какво ме изненадва най-много в нея, Дюфрен.

— Какво точно, сър?

— Че ти си попаднал тук чрез нея.

— Сър? Не разбирам какво искате да кажете. — И Честър каза, че Анди Дюфрен, който преди тринайсет години се беше оперил на Байрон Хедли на покрива на завода за плочи, сега объркал конците.

— Е, добре — казал Нортън. — За мен е съвсем очевидно, че си направил силно впечатление на този младеж Уилямс. Той е повлиян от теб, ако трябва да бъдем точни. Чул, че се оплакваш, и съвсем естествено иска да те ободри. Съвсем естествено. Той е млад и не много умен. Нищо чудно да не разбира за какво държавата те е вкарала вътре. Това, което предлагам, е…

— И според вас не съм помислил за това? — попитал Анди. — Но аз никога не съм казвал на Томи за човека, който работеше на пристанището. Никога не съм казвал на никого това, дори през ум не ми е минавало! Но според описанието на Томи за неговия съквартирант той и този работник… са един и същи човек!

— Е, добре, тук ти се задоволяваш с малко избирателно възприемане — казал Нортън и се засмял. Фрази като тая — „избирателно възприемане“ — се препоръчват за заучаване на хора в науката за наказанията и в поправителния труд, те си служат с тях навсякъде, където могат.

— Нещата изобщо не стоят така, сър.

— Това е твоята версия — казал Нортън, — но моята се различава. И да не забравяме, че само според твоите думи такъв човек е работил в местния клуб на Фолмаут Хил по онова време.

— Не, сър — започнал отново Анди. — Не, това не е вярно. Защото…

— Както и да е — смазал го Нортън агресивно и високомерно, — нека да погледнем това и от другата страна на телескопа, може ли? Да предположим, само да предположим, че наистина е съществувал човек на име Елууд Блач.

— Блач — промълвил Анди, целият напрегнат.

— Блач, разбира се. И да речем, че е бил съквартирант на Томи Уилямс в Род Айлънд. Той има всички шансове да е вече свободен. Всички. Защото ние не знаем колко време е излежал там, преди да се появи Уилямс, нали? Знаем само, че е осъден на шест до дванайсет години.

— Да, не знаем колко е лежал. Но Томи казва, че бил лош артист, фукльо. Мисля, че има голяма вероятност да е още вътре. Дори и да е освободен, в затвора ще е записан последният известен адрес, имената на роднините му…

— И двете със сигурност са умряла работа.

Анди замълчал за момент, после изригнал: — Все пак има шанс, нали?

— Да, разбира се, има. Нека да предположим само за миг, Дюфрен, че Блач съществува и че е още в държавния затвор в Род Айлънд. И какво ще направи той, ако му пъхнем тази вмирисана риба под носа? Ще падне ли на колене, ще опули ли очи, за да каже: „Извърших го! Аз го извърших! Моля, добавете доживотен затвор към моята присъда!“

— Как може да бъдете толкова тъп? — промълвил Анди толкова тихо, че Честър не го чул. Но той чул много ясно директора.

— Какво? Как ме нарече?

— Тъп — креснал Анди. — Това преднамерено ли е?

— Дюфрен, ти ми отне пет минути, не — седем, и моето разписание за днес е претрупано. Мисля, че трябва да приключим тази наша малка среща и…

— Местният клуб пази всички стари карти, не разбирате ли това? — извикал Анди. — Те имат формите за данъци, изплащане на помощи за безработни и някои други, всички с неговото име! Има чиновници, които по това време са били там, може би самият Бригс! Минали са 15 години, не цяла вечност! Те го помнят. Те ще си спомнят за Блач. Ако Томи даде показания какво му е казал Блач, а Бригс потвърди, че Блач по това време е бил там и наистина е работел в местния клуб, може да има нов процес. Може…

— Пазач! Пазач! Изведи този човек!

— Какво става с вас? — изрекъл Анди и Честър ми каза, че гласът му заприличал на писък. — Това е моят живот, моят шанс да изляза, не виждате ли? И няма да проведете един междуградски разговор поне да се уверите в това, което казва Томи? Чуйте, аз ще платя разговора! Аз ще платя…

Чул се шум от удари, когато пазачите го сграбчили и го помъкнали навън.

— В изолатора — сухо отсякъл директорът Нортън. Може би е посочил трийсетгодишната си игла, когато казал: „Хляб и вода!“

И те повлекли Анди, който напълно изгубил контрол върху себе си и все още крещял срещу директора. Честър казва, че можело да го чуеш, даже когато вратите се затворили: „Това е моят живот! Това е моят живот, не разбирате ли, че е животът ми! “

Двайсет дни на хляб и отводняване — това беше влакът на Анди към изолатора. За втори път му друснаха изолатор, а спречкването му с Нортън беше първата истинска черна точка, откакто се присъедини към нашето щастливо малко семейство.