Стивън Кинг - Гняв

— Ако искаш мога да ти дам да ми цунеш задника — рекох аз. — Хайде, разкажи нещо за гащичките. Ще се почувстваш по-добре. Хвърли си гащичките! Хвърли си гащичките!

Той ме пусна и ръката му остана във въздуха, сякаш го бе ухапало бясно куче. — Вън — чу се дрезгавият му глас. — Предай си учебниците и се разкарай от очите ми. От идущия понеделник влиза в сила твоето освобождаване от това училище и преместване в Грийнмантъл. Ще разговарям с родителите ти по телефона. А сега се разкарай. Гади ми се като те гледам.

Изправих се, разкопчах най-долните две копчета на ризата, извадих я от панталона и после си смъкнах ципа. Преди да успее да реагира разтворих широко вратата и се втурнах в приемната. Мис Марбъл и Ал Латръп бяха подели оживен разговор. И двамата подскочиха като ме зърнаха. Очевидно бяха разигравали великата американска учрежденска игра „ни чул, ни видял“.

— Спрете го — изхриптях аз. — Както си седяхме кротко и си говорехме за гащички и стриптийзи той изведнъж скочи през бюрото и се опита да ме изнасили.

Направо го блъснах от ръба на пропастта, като се има предвиди, че се занимава с деца от двайсет и девет години и му оставаха само още десет до връчването на златния ключ от служебния кенеф. Той се хвърли след мен, аз отскочих ловко и той се спря, едновременно разярен, засрамен и гузен.

— Повикайте някой да се справи с него — обадих се аз. — Веднъж успокои ли се, става съвсем приятен човек. — Хвърлих многозначителен поглед на мис Марбъл, намигнах й и прошепнах: — Хвърли си гащичките, така ли беше?

След това блъснах външната врата на приемната и закрачих по коридора, като си оправях ризата. Имаше достатъчно време да ми каже нещо в отговор, но той предпочете да мълчи.

В този миг осъзнах, че той не може да каже нищо. Когато ставаше дума да обяви по радиоуредбата, че е време за обяд — там беше силата му. Но тук — тук нещата стояха по иначе. Нападнал го бях точно с онова, от което най-много се страхуваше и естествено бе да се провали. Сигурно си е мислил, че разговорът ще протече с усмивки, ръкостискания и някоя и друга критична бележка по мой адрес в „Рог“, с която да се ознаменуват осемте недовършени срока в Плейсървилската гимназия. Каквото и да е очаквал, моето държане го завари съвършено неподготвен. Такива неща се случват само в ония, богати на цветни снимки списания, дето никога не ги показваш на жена си. Остана да стои на прага, с парализирани гласни връзки и без думичка в главата. Едва ли някой от инструкторите в курса „Общуване с умствено увредено дете“ се е сетил да го предупреди, че душевно разстроения обикновено атакува на лична почва.

Едва ли щеше са сдържи гнева си още дълго. Това ще го направи опасен. Кой ги разбира по-добре от мен тия работи? Нуждаех се от надеждна защита. Бях готов за това, винаги съм бил готов, още от мига, когато реших да не позволявам на никой да си пъха носа в моите работи.

Дадох му всички шансове.

През целия път до стълбите очаквах да ме настигне и да ме сграбчи. Не жадувах за спасение на душата. Или бях подминал този момент, или никога не съм го достигал. Исках само признание… или може би някой да постави около мен предупредителни надписи, като че съм чумав.

Така или иначе — той не дойде.

И ми даде възможност да ме хване с всичка сила.

Слязох надолу по стълбите като си подсвирквах. Чувствах се чудесно. Понякога се случват такива неща. Когато всичко е от лошо по-лошо изведнъж умът ти обявява почивка и заминава за Флорида. И погледнеш ли зад гърба си ще видиш само заревото на моста, който току-що си изгорил.

На площадката на втория етаж се разминах с едно непознато момиче — закръглено, грозновато, с огромни очила с рогови рамки и дузина учебници в ръка. Обърнах се, обзет от ненадейно вдъхновение и погледнах след нея. Да, да. Погледната отзад можеше да е и мис Америка. Беше чудесно.

Коридорът на първия етаж беше пуст. Жива душа не се виждаше. Единственият звук, който се чуваше беше тихото бръмченe на кошера, така характерно за всички училища, модерни, облечени в стъкло или пък стари и вмирисани на паркетин. От двете страни на коридора, изпънати като войници на парад, в безмълвен ред бяха подредени шкафчета.

Алгебра II се провеждаше в стая 16, но моето шкафче беше на другия край на коридора. Приближих се и спрях пред него.

Моето шкафче. На вратата, върху етикет, който тук ни раздадоха беше изписано с моя почерк: ЧАРЛЗ ДЕКЪР. Всяка година през септември, при неизбежното преразпределяне на шкафчетата ни раздават тези етикети. Надписваме ги внимателно и после, преди да влезем в първия час от новата учебна година, ги залепваме. Ритуал стар и свят като Първото причастие. Спомням си, как една година на този ден Джо МакКенеди тръгна през тълпата с етикет, залепен на челото и лайнарска усмивка на уста. Първолаци с ярки жълти етикетчета на ризите го гледаха с неописуем ужас. Щях да си спукам топките от смях. Разбира се, за това светотатство бе наказан да остане след часовете, но за мен този ден остана паметен. Като се замисля сега, май такава беше цялата година.