Стивън Кинг - Гняв

— Чарли? — обади се мистър Грейс. Имаше топъл, звучен, уверен глас.

— Как си бе, мошеник? — запитах аз.

— Благодаря, добре, Чарли. А ти как си?

— Все едно, че съм хванал едикойси едикъдеси — отвърнах жизнерадостно аз.

Някои от момчетата се изкикотиха.

— Чарли, ти знаеш, че преди да се случи това ние бяхме решили, че имаш нужда от помощ. А ето сега, ти извърши един отвратителен антиобществен акт. Така ли е?

— По чии стандарти?

— По стандартите на обществото, Чарли. Първо случая с мистър Карлсон, сега това. Ще ни позволиш ли да ти помогнем, Чарли?

За малко да го попитам дали смята моите съученици за част от това общество, понеже никой от тях не изглеждаше прекалено загрижен за съдбата на мисис Ъндерууд. Но не го сторих. Чувствах, че ще е в противоречие с правилата на играта, която ни предстоеше да изиграем.

— К’во напраих ли? — изкрещях аз. — Амче, нъл вече са разбрааме с миссър Денвър, колко съж’лявам че праснах малкото момиче с буалката. Ръката ми да изсъъне дано. Шъ може ли да са спаси и пак да са забели грешната ми душа? К’во шъ требва да сторя, отче преподобни?

Пат Фицджералд, който в главата бе черен като асо пика направо щеше да се спука от смях.

— Чарли, Чарли — изрече с печален глас мистър Денвър. — Само ти можеш да помогнеш за спасението на душата си в този момент.

Това не ми хареса. Млъкнах и сложих ръка на пистолета, за по-голяма сигурност. Това хич не ми хареса. Ужасно умело прехвърляше на топката. Доста пъти се бяхме срещали с него, след като обработих муцуната на мистър Карлсон с водосточната тръба и поне това научих добре. Страшно го биваше да прехвърля топката.

— Мистър Грейс?

— Какво, Чарли?

— Том предаде ли на полицията моите думи?

— Искаш да кажеш „мистър Денвър“?

— Както и да е. Предаде ли…

— Да, той предаде посланието ти.

— А те решиха ли вече какво ще правят с мен?

— Не зная, Чарли. Повече ме интересува дали ти си решил, какво възнамеряваш да правиш със себе си?

Ето че пак ми прехвърли топката. Точно както го правеше по време на дългите разговори след случая с мистър Карлсон. Но тогава бях длъжен да се срещам с него. Сега поискам ли, мога да го изключа. Само че не можех да го направя и той го знаеше. Щеще да е в противоречие с логиката на събитията. А не биваше да забравям и моята вярна свита, която следеше всяка моя дума, всеки мой жест.

— Изпоти ли се вече? — попитах радиоуредбата.А ти?

— Знаеш ли, — подех аз с горчилка в гласа — вие всичките сте еднакви.

— Така ли? Това е защото всички искаме да ти помогнем, Чарли.

Тоя щеше да е бая костелив орех в сравнение със стария Том Денвър. В това нямаше никакво съмнение. Опитах се да си го представя. Нисък, нахакан фукльо. Плешив и с огромни гъсти бакенбарди, израсли сякаш за компенсация. Облечен в безупречно сако от туид, с кадифени кръпки на лактите. В устата му дими неизменната лула, натъпкана с някакви копенхагенски сушени лайна. Умът му сечеше като бръснач. Най го биваше да размътва хорските мозъци. Това му беше и работата, разбира се, нали е психолог, да шиба хората в мозъка и да ги опложда с разум — нещо като на селски бик. Затова ги пращат по училищата — да се учат как да го правят, а преди това сигурно разработват теми от типа на: „Ползата и удоволствието от умелото прехвърляне на топката към психопата“ И ако някой ден ви се случи да се изтегнете на тая прословута кушетка на психоаналитика, умолявам ви, запомнете от мен следното: "Щом ще ви оплождат с разум, детето неизменно ще прилича на бащата. А при тях (искам да кажа при психолозите) процента на самоубийства е един от най-високите.

Защото те карат да се чувстваш самотен, да плачеш, правят те зависим от тях. Какво имаме ние? Какво всъщност имаме? Мозъци на подплашени животни, жадуващи за малко топлота и разбиране. Лежим будни и си представяме как ще изглеждаме с различни по форма и големина бели шапки. Едва ли има някой на този свят, който би останал нормален след едномесечно лечение при съвременните психоаналитици. А може би така и трябва. Може би сега всички те ще играят по моята свирка, тези засрамвачи и лизачи.

— Ще се помъча да ти помогна, Чарли — каза в този миг мистър Грейс.

— Но ако ти позволя да ми помогнеш, аз ще помогна на теб — рекох, сякаш току-що бях стигнал до този извод. — А аз не искам да го правя.

— Защо, Чарли?

— Мистър Грейс?

— Да, Чарли?

— Следващият път, когато зададеш въпрос ще застрелям някой от присъстващите.

Чух как мистър Грейс си поема шумно въздух, сякаш току-що са му съобщили, че синът му е загинал при автомобилна катастрофа. Това беше чудесен, напълно лишен от досегашната показна самоувереност звук.