Стивън Кинг - Гняв

Внезапно зави сирената от покрива на градската управа, извивайки в истерични кръгове нагоре-надолу.

— Сякаш е дошъл краят на света — каза с тих глас Сандра Крос.

Нямах подходящ отговор и за това.

Никой не проговори в следващите няколко минути. Слушахме воя на приближаващите се пожарни. Децата ме гледаха, а аз гледах тях. Може би в този миг все още биха могли да избягат, но кой знае защо не го направиха. Защо не побягнаха, Чарли? С какво ги задържа? Хората продължават да ме питат за това, страхливо, сякаш имам очи на демон. Не им обръщам внимание. Предпочитам да не говоря за онова, което се случи през тази злополучна сутрин в стая 16. Ще ме разберат ли, ако им кажа, че децата са привикнали с насилието — юмручните схватки във физкултурния салон, боксовите мачове в Луистън, тупаниците по телевизията, убийствата по филмите. Поне половината от децата в нашия клас присъстваха, когато едно момиче заля свещеника с пилешка супа пред близката закусвалня. Убийството на Дъртата читанка бе само една брънка в тази безкрайна верига от насилие.

Не искам да кажа, че прехвърлям вината, не, не съм тръгнал на кръстоносен поход срещу насилието. Искам само да ви уверя, че то е ежедневие в живота на американските деца — както истинското така и измисленото. По-скоро, мислех си за това как ще бъде посрещната мълвата: „Ей, чухте ли, Чарлз Декър го прихванали бесните?“, „Ами! Така ли?“, „Да, бе. Аз бях там! Беше все едно да гледаш на живо «Бони и Клайд», само дето Чарли е с пъпки и не продаваха пуканки!“

Сигурен бях, децата съзнаваха, че те самите са в пълна безопасност. Повече ме интересуваше дали, макар и подсъзнателно, се надяват да видят как пръскам поне още един два черепа? Към воят на пожарната се присъедини друг, по-висок и идващ по-отблизо. Не бяха ченгетата. Вероятно някой беше извикал линейка. Все се надявам, че ще настъпи денят, когато всичките тези средства за бързо реагиране при бедствия, ще престанат да всяват с ужасния си вой допълнителна паника в душите на бедните хорица, към които са се запътили. И като избухне пожар, или стане катастрофа, или се яви някакво бедствие, като мен например, всичките тези червени, сини и бели таратайки ще се отправят без много бързане към сцената на драмата, под акомпанимента да речем на някое кротко подрънкващо банджо — „Зовът на банджото“, в изпълнение на „Дарктаунските побойници“.

Ония от пожарната команда изглежда бяха решили, че не бива да жалят сили след като става дума за Плейсървилската гимназия. Пръв, на площадката пред училището се появи шефът на пожарната, седнал зад волана на един носещи се с бясна скорост синкав „Форд Пинто“. Следваше го първата пожарна, обкичена със стълбички и всевъзможни приспособления, а отзад идваха още две коли с помпи.

— Ще ги пуснеш ли да влязат? — попита Джек Голдман.

— Пожарът е навън в коридора — рекох аз. — Не тук.

— Заключи ли вратата на шкафчето? — обади се Силвия Рейгън. Беше едро, русо момиче, с големи, отпуснати гърди и доста развалени зъби.

— Да.

— Значи почва се.

Марк Гевин внезапно се изкикоти, сочейки към тичащите напред-назад по моравата пожарникари.

— Бива си ги. Двама дори се сблъскаха.

Падналите на земята пожарникари се надигнаха и започнаха да оправят осуканите маркучи. Тъкмо когато бяха готови да се хвърлят самоотвержено в горящия пъкъл, срещу тях изскочиха две костюмирани фигури. Едната принадлежеше на мистър Джонсън, Човекът-подводница, а другата на мистър Грейс. И двамата се заеха усилено да обясняват нещо на шефа на пожарната служба.

От спрелите коли мигом бяха развити дълги брезентови маркучи с блестящи металически наконечници, които пожарникарите изтеглиха към входа на училището. Шефът на пожарната служба се обърна и извика:

— Спрете!

Пожарникарите замряха нерешително насред поляната, а металните наконечници се поклащаха комично пред тях като изваяни от мед фалуси.

Шефът на пожарната се обърна и продължи разговора с мистър Джонсън и мистър Грейс. Мистър Джонсън сочеше с ръка към стая 16. Миг по-късно към тях се присъедини и Томас Денвър, по прякор „Високо остригания врат“. Всичко това ми заприлича на треньорско прекъсване в последната третина на хокеен мач.

— Искам да си ида вкъщи! — провикна се с обезумял поглед Ирма Бейтс.

— Не ти се урежда въпроса — отвърнах аз.

Шефът на пожарната отново подкани към действие своите верни рицари, мистър Грейс поклати ядосано глава и го потупа по рамото. Шефът се обърна и каза нещо на Денвър. Денвър кимна и се затича към главния вход.