По пътя към черквата, разположена в центъра на селцето, влязохме в две къщи. Бяха построени в пуритански стил и пълни с вещи, за които колекционер на антики би дал мило и драго. И двете бяха пусти, в помещенията витаеше познатата ни миризма на гнило.
Всичко наоколо изглеждаше мъртво, единствено стъпките ни отекваха в тишината. Не видяхме насекоми или птици, нито дори паяжини в ъглите на прозорците. Само прах.
Най-сетне стигнахме до църквата. Тя се извисяваше пред нас — мрачна, отблъскваща, студена. Имах чувството, че Божият дух и светостта отдавна са я напуснали. Изкачихме се по стълбата и аз хванах огромната желязна, халка върху вратата. С Калвин се спогледахме мрачно и решително. Дръпнах вратата, като се питах откога не е докосвана от човешка ръка, навярно отпреди повече от петдесет години. Когато я отворих, ръждясалите панти изскърцаха зловещо. Лъхна ни миризма на гнилоч и на разложение, която бе почти осезаема. Кал се задави и неволно извърна глава, за да поеме глътка чист въздух, после колебливо попита:
— Сър, сигурен ли сте, че ви е…
— Нищо ми няма — отвърнах с престорено спокойствие. Но всъщност бях разтревожен, Боунс, и това чувство не ме напуска и досега. Според мен има опасни за душата места, където космическите излъчвания са предизвикали израждане и разложение. Готов съм да се закълна, че църквата представляваше такова място.
Влязохме в дълго преддверие без прозорци. По стените му имаше прашни закачалки и полици, претъпкани с църковни книги. Тук-таме в ниши стояха газени лампи. Наглед беше съвсем обикновено помещение. Внезапно дочух задавеното възклицание на Калвин и неволно проследих погледа му. Онова, което видях, беше светотатство, истинска гадост:
Не се осмелявам да описвам подробно картината в натруфена рамка; ще спомена само, че на нея в рубенсов стил бе изобразена Мадоната с Младенеца, а в сенките зад тях пълзяха и се гърчеха уродливи същества.
— Божичко! — прошепнах.
— Тук няма Бог — рече Калвин. Думите му сякаш увиснаха във въздуха.
Отворих вратата към вътрешността на църквата и миризмата се превърна в задушлива смрад.
Под приглушената светлина подобните на призраци скамейки се простираха чак до олтара. Над тях се извисяваше дъбов амвон и губеща се в сенките нартика, върху която проблясваше злато.
Калвин, този заклет протестант, тихо изстена и се прекръсти; побързах да го последвам, защото проблясъкът идваше от голям, майсторски изработен кръст. Но той беше обърнат наопаки — символ на сатанинско богослужение.
Отдалеч дочух собствения си глас, който повтаряше:
— Трябва да запазим спокойствие, Калвин, трябва да запазим спокойствие…
Но ледена ръка бе сграбчила сърцето ми, страхувах се както никога досега. За кратко време бях попаднал в Долината на смъртта и вярвах, че няма нищо по-страшно от това. Но сега осъзнах, че съм се лъгал.
Тръгнахме по пътеката между скамейките, стъпките ни отекваха в просторното помещение и оставяха следи в праха. На олтара висяха други отвратителни картини, които предпочитам да забравя. Не желая да ги описвам, защото жадувам да ги залича от паметта си.
Заизкачвах се към амвона.
— Недейте, мистър Буун! — извика Кал. — Страхувам се, че…
Но аз вече бях достигнал целта си. В очите ми моментално се наби разтворената върху подставката огромна книга на латински. Разгърнах я и видях, че е написана отчасти на латински, съзрях нечетливи рунически букви. Изпращам ти картичка с някои от символите, прерисувани по памет.
Разтворих книгата и се втренчих в надписа, гравиран върху кожената подвързия: Позабравил съм латинския, но все пак успях да го преведа: „Загадките на червея“.
В мига, когато докоснах книгата, прокълнатата черква и обърнатото към мен пребледняло лице на Калвин сякаш заплуваха пред очите ми. Стори ми се, че чувам тихи, напевни гласове, изпълнени с ужасяващ и някак си жаден страх, придружени от друг звук, идващ като че от земните недра. Помислих си, че халюцинирам, но в този миг се разнесе тътен. Подът потрепери под краката ми, перилото на амвона завибрира под пръстите ми, оскверненият кръст се залюля върху стената.
Побързахме да излезем навън и оставихме зловещата църква да тъне в мрак. Осмелихме се да погледнем назад едва когато, преминахме скованото от неодялани дъски мостче. Ще спомена, че за наша чест не тичахме (с което да елиминираме хилядите години, през които човекът е еволюирал от изпълнен с предразсъдъци дивак в разумно същество), но ще те излъжа, ако кажа, че вървяхме бавно.
Читать дальше