Стивън Кинг - Дългата разходка

Изщракаха предпазители. Пространството около Кърли изведнъж опустя. Той остана сам на огрения от слънце асфалт.

— Не е честно! — изпищя Кърли. — Това не е честно!

Групата пред него навлезе в сянката на дърветата, някой поглеждаха през рамо, други пък не смееха да се обърнат. Гарати беше от онези, които гледаха. Трябваше да гледа. Зяпачите край пътя мълчаха, сякаш някой им бе изключил звука.

— Не е ч…

Четирите карабини изтрещяха. Звукът беше оглушителен. Ехото прокънтя чак в отсрещните възвишения.

Ъгловатата, неравно подстригана глава на Кърли в миг се превърна в кърваво желе от мозък и тъкани, наоколо се разхвърчаха парченца от черепа. Това, което остана от него се претърколи на пътя като пощенски чувал.

„Вече сме 99 — помисли си ужасен Гарати. Деветдесет и девет бутилки бира наредени на стената и ако само една от тях падне… о, Боже… о, Боже…“

Стебинс прекрачи през мъртвото тяло. Кракът му се подхлъзна в малка локва кръв и остави след себе си кървава следа, като снимка в списание „Детектив“. Стебинс не погледна към онова, което бе останало от Кърли. Лицето му остана безизразно. „Стебинс, копеле мръсно, — помисли си Гарати — май ти първи трябваше да получиш картон, а?“ Гарати извърна поглед. С мъка подтисна гаденето. Не искаше да повръща.

До паркирания наблизо „Фолксваген“ микробус една жена сви лицето си в шепи. От гърлото й се надигнаха някакви странни, нечовешки звуци и в същия миг Гарати забеляза, че без да иска жената е вдигнала роклята си. Виждаха се мъничките й, небесносини пликчета. Гарати почувства, че се възбужда. Едър и възпълен мъж с плешива глава се беше втренчил в трупа на Кърли и замислено се почесваше зад ухото. Той бавно облиза тлъстите си устни и продължи да се чеше. Така си остана загледан доста след като Гарати го подмина.

Разходката продължаваше. Гарати осъзна, че отново се движи в една група с Олсон, Макврайс и Бейкър. Всички гледаха право напред, лицата им бяха безизразни. Ехото от изстрелите сякаш висеше във въздуха около тях. Пред очите на Гарати аленееше кървавата следа от обувката на Стебинс. Зачуди се дали Стебинс все още оставя след себе си следи и за малко да се обърне за да провери, но се сдържа. Ала мисълта за окървавената обувка не го напускаше. Интересно му беше, дали Кърли е почувствал нещо. Дали е усетил как оловните куршуми се впиват в мозъка му един след друг, или може би е почувствал само първия?

Сигурно го е боляло. Всъщност болката трябва да е била най-силна в последните мигове преди изстрела, когато най-силно осъзнаваш, че ей сегичка вече няма да те има, а вселената ще продължава своя ход, сякаш нищо не се е случило.

Разнесе се слухът, че са изминали почти девет мили преди Кърли да получи червен картон. Майорът бил ужасно доволен от постижението. Гарати се зачуди откъде би могъл някой да знае дали Майорът е доволен или не.

Внезапно обърна глава, нетърпелив да научи какво са направили с тялото на Кърли, но вече бяха завили в поредния завой.

— Какво носиш в тая раница, бе? — обърна се неочаквано Бейкър към Макврайс. Очевидно с мъка запазваше спокойствие, лицето му бе зачервено — сякаш всеки миг щеше да избухне.

— Чиста риза — рече Макврайс. — И няколко хамбургера с шунка.

— Хамбургер с шунка — повтори с отвращение Олсон.

— Хамбургерът с шунка е най-добрия източник на лесноусвоима енергия — обясни Макврайс.

— Нещо ти хлопа дъската. Ще го изповръщаш целия.

Макврайс само се усмихна.

Изведнъж Гарати ужасно съжали, че не си е взел няколко сурови сандвича. Нищо не знаеше по въпроса за лесноусвоимата енергия, но затова пък обичаше хамбургери. Бяха по-добри от шоколадите и концентрираните храни. Сети се за курабийките в джоба си, но след случилото се с Кърли бе изгубил апетит. А и как би могъл да яде човек хамбургер с шунка след историята с Кърли?

Слухът, че един от Участниците е получил картон се разнесе сред тълпата и оттам до ушите им достигнаха шумни възгласи. Някои дори изръкопляскаха — сякаш чуваха звукът на подскачащи пуканки. Гарати се замисли дали е срамно да бъдеш застрелян пред толкова много хора, но после реши, че ако стигне дотам, едва ли ще му е до срам. Във всеки случай Кърли не изглеждаше никак засрамен. По-трудно ще е обаче с естествените нужди. Гарати реши засега да не мисли за това.

Часовникът му показваше точно дванадесет. Минаха по някакъв ръждясал железен мост над тясна, скалиста клисура и на отсрещния бряг ги посрещна надпис: