Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Взех отпечатък от пръстите ви — усмихна се Тод. — После ги сравних с тези от плаката.

Дюсандър го зяпна и изфъфли немската дума за лайно.

— Не си го направил!

— Направих го. Миналата година за Коледа мама и татко ми подариха комплект прибори за снемане на отпечатъци. Истински, не някаква играчка. Има прах и три четчици за три различни повърхнини и специална хартия за отпечатването. Моите хора знаят, че когато порасна, ще стана частен детектив. Мислят си, че като стана голям, ще ми мине. — Той отхвърли тази мисъл с безразлично повдигане и отпускане на раменете. — Книгата обяснява всичко за линиите, вдлъбнатините и точките на подобие.

Наричат ги сравнения. В съда се приемат осем сравнения за отпечатъци на пръсти. Както и да е, един ден, когато бяхте на кино, дойдох и снех отпечатъците от пощенската кутия и дръжката на вратата. Доста хитро, а?

Дюсандър не отговори. Беше вкопчил ръце в стола и беззъбата му сбръчкана уста трепереше. На Тод това не му хареса. Докара го почти до плач. Беше смешно, разбира се. Кръволокът от Патин, облян в сълзи? По-скоро „Шевролет“ ще банкрутира или „Макдоналдс“ ще спре хамбургерите и ще завърти търговия с трюфели и чер хайвер.

— Взех два комплекта отпечатъци — каза Тод. Единият от тях никак не приличаше на онези от плаката. Реших, че са на пощальона. Останалите бяха вашите. Открих повече от осем сравнения. Намерих четиринайсет сигурни. — Той се ухили. — Тъй стана тя.

— Ти си едно малко копеле — промълви Дюсандър и за миг очите му блеснаха опасно. Тод усети лека тръпка на ужас, същият, който почувства в коридора. После Дюсандър се отпусна тежко.

— На кого каза?

— На никого.

— Даже и на тоя приятел? Тоя Кони Пеглър.

— Фокси, Фокси Пеглър. Той е плямпало. Не казах на никого. На никого не вярвам достатъчно.

— Какво искаш? Пари? Боя се, че нямам. В Южна Америка бях пълен с пари, макар че там нямаше нищо толкова романтично и опасно като търговията с наркотици. Има, не, имаше нещо като „мрежата на старото момче“ в Бразилия, Парагвай и Санто Доминго. Бежанци от войната. Завъртях се в техния кръг, занимавах се скромно с минерали и руди — калай, мед, боксити. После нещата се промениха. Национализъм, антиамериканизъм. Можех да се оправя в промяната, но хората на Визентал ме надушиха. Лошото не идва само, момче, налетяха като кучета върху разгонена кучка. На два пъти едва не ме спипаха, веднъж чух гласа на едно еврейско копеле в съседната стая. Обесиха Айхман — въздъхна той.

Вдигна едната си ръка към шията и очите му се разшириха като очите на дете, на което разказват най-мрачната част от страшна приказка — „Хензел и Гретел“ или „Синята брада“. — Беше старец, не заплашваше никого. Беше аполитичен. И го обесиха.

Тод кимна.

— Най-сетне отидох при единствените хора, които можеха да ми помогнат. Бяха помагали на други, а аз вече не можех да се оправя.

— При „Одеса“? — нетърпеливо попита Тод.

— Отидох при сицилианците — сухо каза Дюсандър и лицето на Тод отново помръкна. — Уредиха всичко. Фалшиви документи, фалшиво минало. Искаш ли нещо за пиене, момче?

— Да. Имате ли „Кока“?

— Нямам „Кока“. — Той произнесе думата като „кьока“.

— Мляко?

— Мляко.

Дюсандър мина под арката в кухнята. Чу се бръмченето на флуоресцентната лампа.

— Сега живея от дивиденти — дочу се гласът му. — Акциите купих след войната под чуждо име. Чрез банката в щата Мейн, ако това ти харесва. Банкерът, който ги купи за мен, влезе в дранголника за убийство на жена си една година след това. Животът е странен, а, момче?

Вратата на хладилника се отвори и затвори.

— Сицилианските чакали не знаят за акциите — продължи той. — Днес мафиотите са навсякъде, но по онова време Бостън беше най-северното място, където човек можеше да ги срещне. Ако знаеха, щяха да ги приберат. Щяха да ме оставят в Америка чисто гол да ми стърже корема сред цялата тая благотворителност и етикети за храни.

Тод чу как се отваря вратата на бюфета и някаква бълбукаща течност се налива в чаша.

— Малко „Дженеръл Мотърс“, малко „Америкън телефон енд телеграф“, сто и петдесет акции на „Ревлон“. Това избра банкерът. Дюфрен се казваше. Помня, защото името му звучи като моето. Изглежда не беше толкова хитър в убийството на жена си, колкото в купуването на печеливши книжа. Престъпление от ревност, момче. Което само доказва, че всички хора са магарета, само дето могат да четат.

Той се върна в стаята, влачейки чехлите си. Държеше две зелени пластмасови чаши като онези, които дават при откриването на бензиностанции. Напълниш резервоара — и получаваш безплатно чаша. Дюсандър пъхна чашата в ръцете на Тод.