Стивън Кинг: Способен ученик (Лятото на покварата)

— Стига! — изрева остро Дюсандър. Тод подскочи леко.

— Така е добре — искрено каза той. — Истинска заповед. Илзе Кох имаше абажури от човешка кожа, нали? Тя имаше оня номер с малките стъклени тръби.

— Не зная за какво говориш — произнесе Дюсандър. Посегна към пакет „Куул“ без филтър, оставени върху телевизора. Предложи на Тод. — Цигара? — попита той и се ухили. Усмивката му беше гадна:

— Не. Те причиняват рак на белите дробове. Татко пушеше, но ги отказа. Премина към непушачите.

— Така ли? — Дюсандър извади клечка от джоба на хавлията си и я драсна небрежно върху пластмасовата кутия на „Моторолата“. И като запали, рече: — Можеш ли да ми посочиш поне една причина да не извикам полицията и да не кажа за чудовищните обвинения, които току-що изрече? Една причина? Говори бързо, момче. Телефонът е в коридора. Мисля, че баща ти ще те натупа. Цяла седмица ще вечеряш на възглавница, а?

— Родителите ми не вярват, че боят помага. Телесните наказания пораждат повече проблеми, отколкото лекуват.

Очите на Тод внезапно блеснаха. — Да сте били някои от тях? Например жени? Да сте ги събличали и… — Дюсандър тръгна към телефона с приглушен стон. Тод рече студено: — По-добре не звънете.

Дюсандър се обърна. С равен глас, едва нарушен от липсата на изкуствени зъби в устата му, гой произнесе:

— Казах ти веднъж завинаги, момче. Моето име е Артур Денкер. То никога не е било друго, даже не е американизирано. Наистина съм наречен Артур от баща ми, който много се възхищаваше от разказите на Артър Конан Дойл. То никога не е било нито Ду-Зандър, нито Химлер, нито Дядо Коледа. През войната бях лейтенант от запаса. Никога не съм членувал в нацистката партия. Участвах три седмици в битката за Берлин. Признавам, че в началото на трийсетте, когато се ожених за първи път, поддържах Хитлер. Той сложи край на депресията и възвърна част от гордостта, която изгубихме с подписването на отвратителния и нечестен Версайски договор. Предполагам, че съм го поддържал, защото получих работа и отново имаше тютюн, не трябваше да ровя из канавките, когато ми се пушеше. Мислех го за велик човек в началото на трийсетте. Може и да е бил велик по свой собствен начин. Но в края той беше луд, управляваше несъществуващи армии по каприза на астролозите. Той и на Блонди, кучето си, даде отрова. Луд човек. Накрая те всички полудяха и пееха песента „Хорст Весел“, когато даваха отрова на децата си. На 2 май 1945 година моят полк се предаде на американците. Спомням си, че наемният войник Хакермайер ми даде парче шоколад. Разплаках се. Нямаше смисъл да продължаваме битката. Войната свърши, а в действителност беше свършила още през февруари. Върнаха ме в Есен и се отнасяха към мен много добре. Слушахме Нюрнбергския процес по радиото и, когато Гьоринг се самоуби, смених четиринайсет цигари за половин бутилка шнапс и се напих. Когато ме освободиха, започнах да монтирам колела на колите в Моторните заводи в Есен и работих до 1963 година, когато се пенсионирах. По-късно емигрирах в Съединените Щати. Цял живот съм искал да дойда тук. През 1967 година получих поданство. Аз съм американец. Гласувам. Няма Буенос Айрес. Няма търговия с наркотици. Няма Берлин. Нито Куба. — Той произнесе „Куу-ба“ . — А сега, ако не си отидеш, ще се обадя по телефона.

Той видя, че Тод няма намерение да си върви. Отиде в в коридора и вдигна слушалката. Тод си стоеше в дневната до масата с малката лампа върху нея.

Дюсандър започна да набира. Тод го наблюдаваше и сърцето му биеше все по-ускорено, докато забарабани в гърдите му. След четвъртата цифра Дюсандър се обърна и го погледна. Раменете му се отпуснаха. Той остави слушалката.

— Момче — въздъхна той. — Момче.

Тод се усмихна по-широко, но съвсем скромно.

— Как разбра?

— С малко късмет и много трудна работа — каза Тод. — Имам един приятел — Харълд Пеглър, само че всички му викат Фокси. Той играе втора база в нашия отбор. Баща му има в гаража си онези списания. Цели камари военни списания. Много стари. Потърсих по-нови, но момчето от училище, което разнася пощата, каза, че вече не вървят. В повечето списания има снимки на шваби — германски войници, предполагам, и на японци, измъчващи жени. И статии за концентрационни лагери. Аз наистина израснах върху материала за концентрационните лагери.

— Ти… израсна върху него. — Дюсандър се взираше в момчето, а ръката му се движеше нагоре-надолу по бузата и издаваше звук, сякаш стърже с шкурка.