Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Това, че чете на мистър Денкър?

— Да. Той не получава нищо. Денкър не може да му плати. Той е един стар човек на хиляди мили от приятели и роднини, който още може да живее, тоя човек е тук с всичките страхове на баща ми. И изведнъж се появява Тод.

— Никога не мисля за това по такъв начин.

— Забеляза ли какъв става Тод, когато му говориш за стареца?

— Той притихва.

— Точно така. Връзва си езика, обърква се, сякаш прави нещо мръсно. Също както правеше татко, когато някой се опитваше да му благодари за нещата, получени на вересия. Ние сме дясната ръка на Тод, това е. Ти, аз и всичко останало — къщата, скиорските излети до Тахо, Тъндърбърда в гаража, цветният му телевизор. Цялата му дясна ръка. Той не иска да гледаме какво прави лявата му ръка.

— Тогава не мислиш ли, че ходи много често у Денкър?

— Скъпа, виж успеха му. Ако започне да пада, аз ще съм първият, който ще каже: хей, стига толкова, не прекалявай! Бележките му са най-голямата ни грижа, тях трябва да следим. Как са те сега?

— Добри както винаги след първото отпускане.

— За какво си чешем езиците тогава? Слушай, мила, в девет часа имам среща. Ако не поспя малко, ще съм скапан.

— Разбира се, заспивай — промълви тя отстъпчиво и когато той се обърна, го целуна по рамото.

— Обичам те.

— И аз те обичам — каза той спокойно и затвори очи. — Всичко е чудесно, Моника. Много се тревожиш.

— Зная, че е така. Лека нощ.

И те заспаха.

— Стига си зяпал през прозореца — каза Дюсандър. — Там няма нищо интересно.

Тод го погледна намусено. Учебникът по история беше отворен на масата и се виждаше цветна илюстрация с Теди Рузвелт, изкачен на хълма Сан Хуан. Безпомощните кубинци падаха на ляво и на дясно под копитата на неговия кон. Теди се усмихваше с широката американска усмивка на човек, който знае, че господ е на неговите небеса и всичко е екстра. Тод Боудън не се усмихваше.

— Харесва ти да командваш роби, нали?

— Харесва ми да съм свободен човек — рече Дюсандър. — Учи!

— Да го духаш.

— Когато бях момче — каза Дюсандър, — за такива думи щяха да ми измият устата със сапун.

— Времената се менят.

— Така ли? — Дюсандър пийна от бърбъна. — Учи!

— Млъкни! — Тод шумно затвори учебника. В кухнята сякаш изщрака затворът на пушка. — Никога няма да го науча. Поне за времето докато ме изпитат. Остават ми петдесет страници от тези лайна, всичките за Първата световна война. Утре ще препиша в Учебен кабинет 2.

Дюсандър каза с дрезгав глас:

— Няма да правиш такива неща!

— Защо не? Кой ще ми попречи? Ти ли?

— Момче, все още трудно разбираш грешките, за които плащаме. Мислиш ли, че ми е приятно да тикам сополивия ти копелдашки нос в учебника? — Гласът му стържеше като бичкия, той изискваше, той заповядваше. — Мислиш ли, че ми е приятно да търпя раздразнението ти и твоите мръсотии от детската градина? „Да го духаш“ — Дюсандър имитираше момчето с див висок фалцет и Тод моментално помръкна. — Да го духаш, и какво, на никой не му пука, ако го направя утре, да го духаш.

— Значи ти харесва — кресна Тод. — Да, харесва ти. Ти не се чувстваш като зомби само когато си на гърба ми. Стига с това поебаване!

— Ако те хванат да преписваш, мислиш ли какво ще стане? На кого ще кажат най-напред?

Тод погледна ръцете си с нащърбените изгризани нокти и не каза нищо.

— На кого?

— Исусе, нали знаеш? На Галоша Ед. После на нашите, предполагам.

Дюсандър кимна.

— И аз мисля така. Учи. Сложи пищовите в главата си, там им е мястото.

— Мразя те — тъпо каза Тод. — Наистина те мразя. — Но той пак отвори учебника и Теди Рузвелт му се ухили. Теди галопираше към двадесетия век със сабя в ръка, а кубинците падаха в безпорядък пред него, може би пред силата на жестоката му американска усмивка.

Дюсандър отново се залюля. В ръка държеше чаена чаша бърбън.

— Добро момче — произнесе той почти нежно.

Тод получи първата си полюция през последната нощ на април и се събуди от дъжда, който шумолеше тайнствено в клоните и листата на дървото пред прозореца му.

Сънува, че е в една от лабораториите на Патин. Стоеше в края на дълга ниска маса. Пищно момиче с изумителна красота лежеше приковано към масата с букаи. Дюсандър му асистираше. Носеше бяла касапска престилка, нищо друго. Когато се обръщаше към изследователската апаратура, Тод виждаше мършавите му бутове, които се триеха един о друг като безформени бели камъни.

Дюсандър подаде нещо на Тод и той веднага го позна, макар че никога не беше го виждал. Беше изкуствен пенис. Върхът му, направен от полиран метал, трептеше под светлината на окачената над главите им флуоресцентна лампа като бездушен хром. Пенисът беше кух. От него излизаше черен електрически кабел, който свършваше в някаква червена гумена круша.