Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

Оставаха четири седмици до края на света.

На ъгъла видя сойка, паднала на тротоара. Човката й бавно се отваряше и затваряше. Тя правеше напразни опити да се изправи на птичите си крака и да избяга с подскоци. Едното й крило беше прекършено и Тод предположи, че минаваща кола я е блъснала и я е хвърлила на тротоара като бълха. Едно от очите й, ситни като мъниста, гледаше нагоре към него.

Тод дълго не можа да откъсне поглед от сойката, а ръцете му леко стискаха дръжките на кормилото. Денят беше изцедил последната си топлина, въздухът беше студен. Момчето предполагаше, че приятелите му са се позабавлявали този следобед в игралната зала „Бейб Рут“ на Уолнат стрийт, може би в настолната игра на футбол, но най-вероятно са играли на кегли — три топки — шест фигури. Беше онова време на годината, когато започваш да си пробиваш път в бейзбола. От известно време се канеха да разтурят детския си отбор и да образуват неофициална градска лига. Имаше достатъчно родители, готови да се навъртат около игрището. Тод, разбира се, щеше да бъде питчър. Миналата година той стана звезда в Малката лига. Щеше да бъде питчър.

А сега какво? Трябваше да им каже не. Трябваше само да им каже: Момчета, аз се забърках с един военен престъпник. Хванах го право за макарите, и тогава — ха, ха, това ш,ви убие, момчета — тогава разбрах, че той ми държи топките толкова здраво, колкото аз неговите. Започнах да сънувам странни сънища и да се обливам в студена пот. Бележките ми отидоха по дяволите, аз ги фалшифицирах в бележника, за да не разберат нашите. Сега чета здравата за пръв път в живота си. Никак не се страхувам, че ще остана. Страхувам се да не отида в поправителен дом. Затова, момчета, няма да играя с вас в отбора тази година. Тъй стоят нещата, момчета.

Една ехидна усмивчица, която повече приличаше на подхилкването на Дюсандър, отколкото на неговата широка усмивка, раздвижи устните му. В нея нямаше ведрина, тя беше мрачна усмивка. Нямаше шега, нямаше вяра. Тя просто казваше: Тъй стоят нещата, момчета.

Той подкара велосипеда през сойката изискано бавно, като чуваше как перата й шумолят като вестник, а кухите й кости пращят под гумите. Върна се и мина повторно през нея. Тя още се бъхтеше. Той продължаваше да я мачка, караше напред-назад, напред-назад. Птицата вече престана да мърда, тя беше стъпкана, беше смачкана на пихтия, тя се отправи към огромния птичарник в небето, ала Тод все така си караше напред-назад през раздробеното й тяло. Той продължи така към пет минути и ехидната усмивчица не слезе от лицето му. Тъй стоят нещата, момчета.

Април 1975 година.

Старецът стоеше с широка усмивка насред пътеката между клетките, докато Дейв Клинджърман идеше да го посрещне. Бесният лай, който изпълваше въздуха, не му пречеше ни най-малко нито пък можеше да му попречи миризмата на козина и урина, както и джавкането и воят на стотици други изгубени животни, които се мятаха ту в единия, ту в другия край на мрежата. Клинджърман се отнесе към старото момче като човек, който обича кучетата — без пръчка. Усмивката му беше мека и приятна. Той подаде предпазливо подпухналата си ревматична ръка и Клинджърман я стисна в същия дух.

— Здравейте, сър — провикна се той. — Адски шумно, а?

— Не обръщам внимание — рече старецът. — Никакво внимание. Казвам се Артър Денкър.

— Клинджърман. Дейв Клинджърман.

— Приятно ми е да се срещна с вас, сър. Четох във вестниците и даже не ми се вярва, че вие изпращате кучета оттук. Сигурно съм разбрал погрешно. Наистина си мисля, че съм разбрал погрешно.

— Не, ние ги изпращаме, точно така — каза Дейв. — Ако не можем, трябва да ги унищожим. Шейсет дни, толкова ни дава правителството. Какъв срам! Елате в кабинета ми. По-спокойно е. И по-приятно мирише.

В кабинета Дейв чу история, която му беше позната и доста банална: Артър Денкър е прехвърлил седемдесетте. Пристигнал в Калифорния след смъртта на жена си. Не е богат, но се отнася грижливо към всичко, което има. Той е самотен. Единственият му приятел е едно момче, което понякога го навестява и му чете книги. В Германия имал хубаво санбернардско куче. Сега в Санто Донато има къща с голям заден двор. Дворът е ограден. И той прочел във вестника… възможно ли е той да…

— Нямаме никакви санбернари — обясни Дейв. — Свършват се бързо, защото са много мили с децата…

— О, разбирам. Нямах предвид да…

— … но имам поотрасло овчарско кученце. Става ли?

Очите на мистър Денкър се избистриха като че беше на ръба да се разплаче.