Стивън Кинг - Способен ученик (Лятото на покварата)

— Добре — рече той на Тод. — Колкото до останалото…

Дюсандър пак се залюля, като си пийваше от чашата. Тод дръпна един стол към масата и започна да се труди над бележника си, който вдигна от пода, без да пророни дума. Видимото спокойствие на Дюсандър му повлия и сега той работеше мълчаливо. Главата му беше прилежно наведена над бележника, като на американско момче, намерило най-хубавата работа на божия свят, без значение дали е питчър в Малката лига на Световните серии, дали отглежда царевица или фалшифицира оценки в бележника си.

Дюсандър гледаше леко помургавелия му, чист тил между косата и кръглата яка на тениската. Очите му се плъзнаха към горното чекмедже на бюфета, където пазеше месарските ножове. Един бърз удар — той знаеше къде да го стовари — и ще прекъсне гръбначния му мозък. Устата му щеше да замлъкне завинаги. Дюсандър се усмихна със съжаление. Много въпроси можеха да се повдигнат, ако момчето изчезнеше. Твърде много. Някои отправени към него. И дори да нямаше писмо у приятел, не можеше да избегне внимателното разследване. Жалко.

— Тоя тип Френч — започна той, като размахваше писмото, — познава ли общественото положение на родителите ти?

— А? — Тод произнесе това с презрение. — Мама и татко не ходят никъде, че да го знае.

— Срещал ли се е с тях професионално? Разговарял ли е някога с тях?

— Не. Винаги съм бил сред първите в класа. До сега.

— Какво знае той за тях? — попита Дюсандър, загледан сънено в чашата си, вече почти празна. — А, той знае всичко за теб. Водил си е бележки и може да ги използва. И сбиванията ти в двора на детската градина. Но какво знае той за тях?

Тод сложи настрани писалката и шишенцето с течност за изтриване на мастило.

— Ами, знае как се казват. Разбира се. На колко са години. Знае, че всички сме методисти. Може и да не личи, но моите хора винаги са били. Не ходим много на църква, но той знае какви са. Навярно знае какво работи татко; това също го има във формулярите. Те попълват данните всяка година. Аз съм съвсем сигурен, че това е всичко.

— Може ли да научи, ако родителите ти имат неприятности вкъщи?

— Какво ще рече това?

Дюсандър допи остатъка от бърбъна в чашата.

— Кавги. Побоища. Баща ти спи на кушетката. Майка ти се напива. — Очите му искряха. — Стигат до развод.

Тод се възмути.

— Нищо подобно не е ставало. Никога.

— Не съм казвал, че е имало. Помисли си само, момче. Да предположим, че нещата у вас „отиват с трамвай по дяволите“, дето се вика.

Тод само го гледаше навъсено.

— Ти ще си разтревожен — продължи Дюсандър. — Много разтревожен. Ще загубиш апетит, ще спиш зле. И най-неприятното от всичко: успехът ще пострада. Нали? Неприятно е за децата, когато вкъщи стават такива работи.

В очите на момчето проблесна разбиране. Разбиране и безмълвна признателност. На Дюсандър му бяха признателни.

— Да, безрадостно е положението, когато семейството крета до ръба на разрухата — величаво каза Дюсандър, наливайки си нова чаша бърбън. Беше си подпийнал. — Делнична телевизионна драма, правят ги съвсем точно. Има злъч. Има заяждане и лъжи. Нещо повече, има болка. Болка, моето момче. Нямаш представа в какъв ад живеят родителите ти. Те са така погълнати от собствените си грижи, че не им остава време за проблемите на техния син. Неговите проблеми изглеждат нищожни в сравнение с техните, нали? Един ден, когато белезите започнат да зарастват, те без съмнение отново ще проявят целия си интерес към него. Ала сега единственото съгласие е да изпратят при мистър Френч любимия дядо на момчето.

Очите на Тод все повече засияха, техният блясък стана огнен.

— Грандиозна работа! — мънкаше той. — Грандиозна, да, грандиозна работа, грандиозна… — Думите му секнаха внезапно. Очите му пак помръкнаха. — Не, не става. Не приличаш на мен, ни най-малко. Галоша Ед никога няма да повярва.

— О, небеса! Боже, който си в небесата! — провикна се Дюсандър. Стана на крака, прекоси малко несигурно кухнята, отвори вратата на килера и извади нова бутилка „Старо време“. Подложи чашата и щедро я напълни. — За едно хитро момче ти си празна глава . Приличат ли изобщо дядовците на внуците си? А? Аз съм побелял. Ти имаш ли бяла коса?

Отново се приближи до масата, като се движеше с изненадваща бързина. Сграбчи в шепата си русата коса на Тод и я дръпна рязко.

— Отрежи я — озъби се Тод, ала той се усмихна леко.

— Освен това — каза Дюсандър, сядайки в люлеещия стол, — ти имаш руса коса и сини очи. Моите очи също са сини, а преди косата ми да побелее, беше руса. Можеш да ми разкажеш историята на цялото семейство. Разкажи за твоите лели и чичовци. Хората, с които работи баща ти. Навиците на майка ти. Аз ще запомня всичко. Ще го науча и ще го запомня. След два дни пак ще го забравя, паметта ми вече е като платнена чанта, пълна с вода. Но ще го запомня достатъчно дълго. — Той се усмихна сурово. — По мое време бях начело на Визентал и хвърлях прах в очите на самия Химлер. Аз, ако един американски даскал от обществено училище не изпързалям, грабвам си мушамата и започвам да пълзя към гробищата.