Стивън Кинг - Кристин

— Момченце, това е най-лошото. Алибито ти е безупречно и все пак буди в мен огромни съмнения.

— Слушайте, мистър Джънкинс, предлагам да изчезнете от тук, или да ме арестувате. Във всеки случай работното ми време отдавна е започнало.

— Засега мога единствено да разговарям с теб — отговори полицаят. — Разбрах, че когато убиха Уелч, ти си бил вкъщи и си спал.

— Скапано алиби, прав сте. Повярвайте, ако знаех, че ще имам толкова неприятности, щях да поканя някой приятел да спи у дома.

— О, това обяснение звучеше напълно правдоподобно — отвърна Джънкинс. — Родителите ти не се съмняват в теб — разбрах го, докато разговарях с тях. Ако искаш да знаеш в истинските алибита има повече дупки, отколкото в костюм, подарен от Армията на спасението. Притеснявам се, когато изглеждат железни.

— Боже Господи! — почти изкрещя Арни. — Бях на шибан шахматен турнир! Член съм на шахматния клуб от четири години…

— От днес вече не си — прекъсна го полицаят и Арни отново млъкна. Джънкинс кимна.

— Да, разговарях с мистър Слоунс. Съобщи ми, че през първите три години не си пропуснал нито една сбирка, дори когато си боледувал от грип. Бил си най-добрият му играч. Но от началото на тази година си станал нередовен…

— Трябваше да ремонтирам колата. Освен това започнах да ходя с едно момиче…

— Мистър Слоусън ми каза още, че не си участвал в първите три турнира и бил безкрайно изненадан, когато името ти се появило в списъка на отбора за срещата мед. ду Северните щати. Предполагал, че си изгубил интереса към клуба.

— Нали ви казах, че…

— Да, бил си прекалено зает с колата и с момичето — нормално е за всички младежи на твоята възраст. Все пак ми се струва безкрайно странно, че си възвърнал интереса си към шахмата само за филаделфийския турнир, след което си напуснал клуба.

— Няма нищо странно — отвърна Арни. Стори му се, че чува гласа си отдалеч, ушите му бучаха от нахлулата в главата му кръв.

— Странно е, и още как. Все едно, че си знаел какво ще стане и си се осигурил с желязно алиби.

Бученето в главата на Арни бе започнало да звучи ритмично, като шума на прибой и беше придружено от тъпа болка. Момчето се питаше защо този противен човек с любопитните кафяви очи не си отиде и не го остави на мира. Нито едно от обвиненията не беше вярно — Арни не се бе постарал да си създаде алиби. Както всички беше изненадан, когато прочете за случилото се във вестника. Точно така, бе безкрайно изненадан. Не се бе случило нищо странно, полицаят явно страдаше от параноя и…

(Признай как контузи гърба си, Арни! Между другото, да не би да са ми пораснали крила? Да не би…)

Той затвори очи, за миг му се зави свят; видя пред себе си зеленикавото, ухилено лице, покрито с гниеща плът, а устните мълвяха: „Хайде, запали я. Запали я и ще отидем на автоизлет. А междувременно ще се погрижим за лайнарите, дето скапаха колата ни. Какво ще кажеш да премажем онези гадняри, момче? Да ги шибнем така, че онези резачи на трупове в общинската болница да изваждат с пинсети олющената боята, забита в кожата им. Хайде, намери готина музика по радиото и тръгваме. Ще…“

Арни сляпо посегна зад себе си и докосна гладката повърхност на Кристин, която неизменно му действаше успокоявашо. Замайването му премина. Той отвори очи.

— Всъшност има нещо ново, но е много субективно и не мога да го цитирам в доклада си — промълви Джънкинс. — Този път си съвсем различен, Арни. Станал си някак по-суров. Имам чувството, че си остарял с двайсет години.

Момчето с разсмя и с облекчение забеляза, че смехът му прозвуча съвсем естествено.

— Мистър Джънкинс, знаете ли, че ви хлопа дъската?

Полицаят остана напълно сериозен и заяви.

— Знам, но цялата история е откачена — не съм имал подобен случай в десетгодишната си практика като детектив. Последният път когато разговаряхме ми се стори, че се нуждаеш от помощта ми. Почувствах, че си… не знам как да се изразя: нещастен, объркан и изгарящ от желание да се измъкнеш от цялата каша. Но сега си се променил. Струва ми се, че разговарям с коренно различен човек, при това доста антипатичен.

— В такъв случай разговорът ни е приключен — заяви Арни и се запъти към канцеларията.

Полицаят извика след него:

— Искам да разбера какво се е случило. И ще науча, повярвай ми!

— Ако обичате, не идвайте повече тук — каза Арни. — Вие сте напълно луд.

Влезе в канцеларията, затвори вратата след себе си и забеляза, че ръцете му изобщо не треперят. В помещениято беше задимено от пурата на Дарнъл, миришеше на чесън и на зехтин. Той го прекоси без да проговори на шишкото, взе картата си и я перфорира. Погледна през остъклената стена и забеляза, че Джънкинс стои неподвижно, загледан в Кристин. Уил продължаваше да мълчи, гърдите му хриптяха. След няколко минути девективът си тръгна.