Стивън Кинг - Кристин

— Арни, успокой се! Там ще е.

— Спокоен съм, спокоен съм — каза той и ми се ухили широко и фалшиво. Този ден кожата на лицето му беше по-пъпчива от всякога и си помислих (не за първи път, нито за последен) как ли бих се чувствал на негово място, принуден ден след ден да търпя покритото си с гноящи циреи лице.

— Добре, престани да се тръшкаш. Държиш се така, като че ще подмокриш гащите преди да сме стигнали до там.

— Не се тръшкам — отвърна той и удари още веднъж по таблото, само за да ми покаже че не е нервен. „Мръсно бяло момче“ на „Форинър“ беше последвано от „Герой на джукбокса“ на същия състав. Беше петък следобед и блокът „Уикенд Парти“ беше започнал на УКВ-104. Когато си припомням последната ми година в гимназията, неизменно я свързвам с рокмузиката и с нарастващото нереално предчувствие за неизбежно нещастие.

— Ще ми обясниш ли с какво те привлече тази трошка?

Той остана дълго време умълчан, загледан навън към „Либъртивил авеню“, след това рязко изключи радиото, прекъсвайки „Форинър“ на средата на думата.

— Не знам точно — каза той. — Може би защото за пръв път откакто започнаха да ми излизат пъпки виждам нещо по-грозно даже и от мен. Това ли искаше да ти кажа? Е, може би ти помогнах да причислиш случая към точно определена категория?

— Хей, Арни, хайде стига — казах аз. — Това съм аз, Денис, помниш ли ме?

— Помня те — отвърна Арни. — И все още сме приятели, нали?

— Положително, поне така беше доскоро. Но какво общо има това с…

— И това означава, че няма нужда да се лъжем или поне така си мисля. Знам, че съм грозен и че не се сприятелявам лесно. Аз… някак си отблъсквам хората. Не искам да го правя, но така се получава. Нали разбираш?

Кимнах колебливо. Както каза той, бяхме приятели, което означаваше, че не бива да се будалкаме взаимно. Той също кимна, съвсем делово, сетне промълви:

— Другите хора — например ти, Денис, — не винаги разбирате какво означава това. Когато си грозен и ти се присмиват, мирогледът ти се променя. Трудно е да запазиш чувството си за хумор, понякога се страхуваш да не откачиш.

— Ясно. Но…

— Не — каза той тихо. — Изобщо не ти е ясно. И никога няма да ме разбереш напълно. Но ти ме харесваш, Денис…

— Направо те обичам, човече. Знаеш го.

— Може би — продължи Арни. — Радвам се да го чуя. Може би съзнаваш, че под пъпките и под глупавото ми лице се крие нещо…

— Лицето ти не е глупаво, Арни. Може би само малко странно.

— Майната ти — усмихна се той.

— И на тъпата ти таратайка, глупако.

— Слушай, с тази кола си приличаме. Под скапаната й външност се крие нещо по-добро. Виждам го, това е всичко.

— Нима?

— Да — тихо отвърна Арни.

Завих по главната улица. Вече приближавахме бараката на Льобей. И изведнъж ми хрумна ужасяваща мисъл. Какво, ако Майкъл е взел някой свой приятел или студент и са побързали да изпреварят Арни и да купят колата? Ще кажете, че това е ход, достоен за Макиавели, но Майкъл Кънингам не бе по-малко перфиден. Ненапразно се беше специализирал във военната история.

— Видях тази кола — и почувствувах, че ме привлича… И сам не мога да си го обясня много добре. Но…

Замлъкна, сивите му очи замечтано се втренчиха в пространството. След миг продължи:

— Но разбрах, че мога да я направя по-хубава.

— Искаш да кажеш — да я поправиш?

— Ъ-ъ, не. Това е твърде безлично. Поправяш столове, маси, косачката, която не ще да работи. И обикновените коли.

Може би забеляза, че повдигнах вежди, но побърза да добави, сякаш се страхуваше да не му се надсмия:

— Знам, че звучи смахнато. Даже не ми се иска да го казвам. Но ние сме приятели, Денис. Което означава, че не се будалкаме помежду си. Според мен това не е обикновена кола. Не знам защо мисля така… но съм сигурен.

Понечих да кажа нещо, за което навярно по-късно щях да съжалявам; исках да му предложа да обмисля по-внимателно действията си и да не се вманиачава по скапаната кола. Но точно в този момент завихме зад ъгъла и се озовахме на улицата на Льобей.

Арни ахна.

На поляната пред бараката се очертаваше правоъгълник, където тревата бе още по-жълтеникава и грозна. В единия му край имаше петно от масло, попило в почвата и убило всякаква растителност. Този шибан правоъгълник веднага се набиваше в очи: имах чувството, че ако го гледам по-дълго, направо ще ослепея.

На същото място вчера стоеше плимутът.

Земята си беше там, ама автомобилът беше изчезнал.

— Арни, успокой се — казах, извивайки колата към бордюра. — Не се шашвай, за Бога.