Стивън Кинг: Камионите

Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна:

— Навън няма никой, абсолютно никой.

Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън.

Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна.

Съмна се.

Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса.

Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено:

— Ела да видиш.

Другите още спяха.

Заведе ме в склада в дъното на салона. Зоната се охраняваше от десетина камиона. Отначало не забелязах нищо ново.

— Погледни там — посочи той.

Веднага разбрах какво иска да каже. Един от пикапите беше спрял. Стоеше тромав и неподвижен и вече не изглеждаше толкова страшен.

— Сигурно е свършил бензина?

— Точно така, приятелче. Не могат да се зареждат сами. Намерихме им цаката, трябва само да изчакаме — той се ухили и забърка из джобовете си за цигара.

Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход.

Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой.

Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания.

— Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво:

— Откъде знаеш?

Хлапето леко се изчерви.

— Учил съм — като скаут.

— Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава.

Прекъснах го нетърпеливо:

— Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да…

— Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив.

Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си.

— Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме.

Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“

Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза:

— Отново повтаря: „Внимание, внимание!“

Камионът продължаваше да повтаря съобщението.

Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да…

Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове.

— Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен.

— Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта?

— Убеден съм.

Малкият се обърна към бармана:

— Няма да го направят, нали?

Чернокожият сви рамене.

— Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение.

Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте.

Шофьорът моментално вдигна ръка:

— Ще чакаме.

— Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем.

Обърнах се към бармана. Той рече:

— Да стоим тук. Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някое от тези… същества надуе клаксона си? Тази работа не е за мене — Той хвърли мрачен поглед през витрината. — Остави ги да пукнат от глад.

Беше ред на малкия и приятелката му.