Стивън Кинг - Начин на дишане (Зимна приказка)

— Бих искал да ти задам един въпрос, ако не възразяваш.

Той се усмихна едва забележимо.

— Така предполагам — рече. — Коледа е хубаво време за въпроси.

В една стая от лявата страна на коридора, в която никога не съм влизал, тиктакаше мелодично старинен часовник; така звучеше отминаващото време. Долавях мириса на стара кожа, насмолено дърво и много по слабо — на одеколона на Стивънс.

— Но трябва да ви предупредя — добави Стивънс, когато навън се надигна нов порив на вятъра, — по-добре да не питате много. Ако държите да идвате тук.

— Затръшва ли се вратата за тези, които питат много? — Затръшване на вратата не беше изразът, който исках да употребя, но беше най-близо до него.

— Не — каза Стивънс тихо и вежливо както винаги. — Те просто не си отиват.

Отвърнах на погледа му и усетих как ледена тръпка полази по гърба ми. Като че огромна, студена, невидима ръка мина по гръбнака ми. Неволно си спомних за онези странни неясни удари, които чух една вечер от горния етаж и много пъти съм се чудил колко ли стаи има горе.

— Ако имате още въпроси, мистър Адли, може би е по-добре да питате. Събирането свърши…

— И ви предстои дълго пътуване с влак? — попитах, а Стивънс само ме погледна невъзмутимо. — Добре — рекох. — В тази библиотека има книги, които не мога да намеря никъде — нито в нюйоркската публична библиотека, нито в каталозите на антикварните търговци, които прегледах, нито сред новите книги. Билярдната маса в малката зала е на „Норд“. Никога не съм чувал за такъв клон, затова се обадих на „Интърнейшънъл Трейдмарк Къмишън“. Има две компании „Норд“: едната произвежда ски, другата — дървено кухненско обзавеждане. Музикалният автомат в голямата зала е „Сийфронт“, а в ИТК е регистрирана „Сийбьрг“ , но не и „Сийфронт“ .

— И какъв е въпросът ви, мистър Адли?

Гласът му беше все така мек, но в очите му имаше нещо ужасно. Не, ако трябва да бъда точен, то беше не само в очите му, ужасът, който изпитах, се просмукваше във въздуха около мен. Настойчивото тиктакане, което идеше от стаята вляво, вече не беше движение на махалото на старинен часовник. Това бяха трополящите стъпки на екзекутора, който се взира в поведения към ешафода осъден. Мирисът на кожа и смола стана по-остър, по-заплашителен, и когато се надигна нов див порив на вятъра, за миг си помислих, че външната врата ще се отвори и пред мен ще се открие не Трийсет и пета улица а мрачният пейзаж на Кларк Аштън Смит, където резките силуети на пречупени дървета изпъкват на безжизнения хоризонт, под който двойното слънце залязва в страховит червен блясък.

Той знаеше какво искам да питам, прочетох го в сивите му очи.

Откъде идват тези неща? — исках да го попитам. — О, зная откъде идваш ти, Стивънс. Този акцент не е от Измерение X, той си е чист бруклински. Само че къде отиваш? Какво е направило очите и лицето ти да изглеждат неподвластни на времето? И още нещо, Стивънс…

… къде сме сега, ТОЧНО В ТОЗИ МИГ?

Той очакваше въпроса ми.

Отворих уста и въпросът, който излезе от нея, беше:

— Има ли много стаи горе?

— Да, сър — каза той и очите му не изпускаха моите. — Твърде много. Човек може да се изгуби. Всъщност хората се изгубват. Понякога ми се струва, че вървят е километри през стаи и коридори.

— А има ли входове и изходи?

Веждите му леко се повдигнаха.

— Да. Входове и изходи.

Той все още чакаше, но вече го поразпитах много, струва ми се, и бях стигнал до ръба на нещо, от което можех да полудея.

— Благодаря, Стивънс.

— Няма защо, сър.

Той ми подаде палтото и аз го облякох.

— Ще има ли нови приказки?

— Тук винаги има нови приказки, сър.

Оная вечер отмина, а моята памет не е станала по-добра оттогава (обратното би било невярно), но помня съвсем ясно обзелият ме ужас, когато Стивънс отвори широко дъбовата врата. Помня хладната сигурност, че ще видя чужд пейзаж, напукан и пъклен под кървавата светлина на двойното слънце; то може да залезе и да донесе непрогледен мрак, който да продължи час, десет часа, десет хиляди години. Не мога да го обясня, но тоя свят съществува, казвам ви. Сигурен съм в това, както Емлин Маккарън е сигурен, че откъснатата глава на Сандра Стансфийлд дишала. В тази безкрайна секунда си помислих, че вратата ще се отвори, Стивънс ще ме изхвърли и ще щракне след мен резето… завинаги.

Вместо това видях Трийсет и пета улица и радиотаксито до бордюра, което изхвърляше от ауспуха си виолетови кълба дим. Усетих пълно облекчение.