Стивън Кинг - Момичето, което обичаше Том Гордън

Триша видя бисквитите, отвори пакета и лапна една.

— Секс-шуу-ално — възкликна (един от любимите комплименти на Пепси). Отпи глътка вода. После, действайки бързо, преди някоя от ръцете й предателски да пъхне нещо друго в устата й, върна останалата храна в хартиената торба, провери отново дали бутилката швепс е добре затворена и хвърли всичко в раницата. Внезапно пръстите й усетиха подутина в страничната стена — и това повдигна духа й.

Уокменът! Тя бе взела със себе си своя уокмен! Да, скъпа!

Разкопча ципа на вътрешния джоб и го извади с такова благоговение, с каквото нито един свещеник не бе държал в ръцете си своето причастие. Кабелът на слушалките беше навит около тялото на уокмена, а малките слушалки елегантно бяха закачени отстрани на черното пластмасово тяло.

Любимата им касета с Пепси („Тъбтъмпър“ на Чубаума) бе вътре, но на Триша не й бе до музика точно сега. Разви кабела, сложи слушалките на ушите си, премести от TAPE на RADIO и натисна бутона за включване.

Отпърво нямаше нищо освен тихо бръмчене от атмосферните смущения, защото тя бе на вълните на УМГХ, радиостанция в Портланд. Но малко по-нататък, в обхвата FM, откри УОКСО в Норуей, а когато обърна на другата страна, намери УКАС, малка радиостанция в Касъл Рок, град, през който бяха минали с колата на идване към Пътеката на Апалачите. Тя почти чуваше брат си да казва с глас, пропит с тийнейджърски сарказъм: „УКАС! Днес — Хиксвил, утре — светът!“ И това бе станция в Хиксвил, без съмнение, Кънтри певци, като Марк Чеснът и Трейс Аткинс, прекъсвани от водещата, която приемаше обаждания от хора, които искаха да продадат перални, сушилни, буици и ловни пушки. Човешки контакт, гласове в тази дива пустош! Прикована, Триша седна върху падналото дърво, като разсеяно размахваше шапката си срещу постоянния облак мушици. Съобщиха и часът: три и девет минути.

В три и половина водещата прекрати телефонните обяви, за да се прочетат местните новини. Хората в Касъл Рок бяха подели кампания срещу бар, в който в петък и събота танцуваха девойки по монокини, имаше пожар в местна частна болница (пострадали нямаше), а пистата за автомобилни състезания планираше да открие новия сезон на четвърти юли с нови павилиони и впечатляващи фойерверки. Дъждовно — този следобед, изясняване — довечера, утре — слънчево със слабо повишаване на температурата. Това бе всичко. Никакво изчезнало малко момиче. Триша не знаеше дали да се чувства облекчена, или да се притеснява.

Пресегна се да изключи уокмена, за да пести батериите, но спря, когато говорителката добави:

— Не забравяйте, Бостънският „Ред Сокс“ играе с досадните Нюйоркски „Янки“ довечера в седем часа; можете да проследите цялото развитие на действието тук, по УКАС, откъдето директно ще предаваме мача. А сега да се върнем към…

„Сега да се върнем към най-гадния ден, преживян от едно малко момиче“ — помисли си Триша, като изключи радиото и отново нави кабела около малката пластмасова кутия. Все пак истината бе, че за първи път се чувстваше почти добре, откакто противната малка рибка бе започнала да плува между стомаха и гръдния й кош. Дължеше се отчасти на факта, че все пак бе хапнала нещо, но подозираше, че причината за това бе радиото. Гласове, истински човешки гласове, които звучаха толкова близо.

Върху двете й бедра се бяха струпали комари, които се опитваха да пробият през плата на дънките й. Благодари на бога, че не беше с къси панталони — досега да беше изпохапана цялата.

Бръсна с ръка комарите и стана. А сега? Какво трябва да знаеш, ако се изгубиш в гората? Е, че слънцето изгрява от изток и залязва на запад; това бе почти всичко. Веднъж някой бе казал, че мъхът расте по северната или по южната страна на дърветата, но по коя точно, не можеше да си спомни. Може би най-добре е просто да стои тук, да си направи нещо като убежище (повече срещу мухите, отколкото срещу дъжда; комарите в качулката на дъждобрана я влудяваха) и да чака някой да дойде. Ако имаше кибрит, можеше да запали огън — и някой щеше да види пушека. Разбира се, ако прасетата имаха криле, беконът щеше да лети, както казваше баща й.

— Чакай малко — прошепна. — Какво друго имаше?

Имаше нещо за водата. Да се ориентираш в гората по водата. Какво беше обаче…?

Сети се и изпита нов прилив на въодушевление. Бе толкова силен, че почти я зашемети; тя действително се залюля на краката си като при звука на ритмична музика.

Трябваше да намери поток. Не само майка й го бе казвала, бе го чела в една от книжките си преди много време, може би когато беше на седем. Трябва да намериш поток и да го следваш. Рано или късно той ще те изведе извън гората или до по-голям поток. Ако станеше второто, трябва да тръгнеш по по-големия поток, докато той те изведе на открито или до още по-голям поток. Но накрая течащата вода със сигурност щеше да те изведе извън гората, защото тя винаги се влива в морето, където няма гори, а само скали и пясък, и някой друг морски фар. А как щеше да намери течаща вода? Като върви покрай пропастта, разбира се. Същата, в която насмалко не падна, каквато глупачка беше. Рано или късно ръба на пропастта ще я изведе до някой ручей. Горите са пълни с ручеи.