Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

Наоколо нямаше никого и Максуел започна пак да се катери.

Ето, край на всичко, каза си той. Тролите свършиха работата си и сега драконът можеше да слезе. Той кисело се усмихна на себе си. Толкова години вече търсеше дракони и ето ти накрая дракон, но изглежда той беше нещо повече, отколкото си представяше. Питаше се какво е драконът, защо е бил затворен в Артефакта, превърнат в Артефакт или каквото и да е там.

Странна е тази работа с Артефакта, мислеше си той. На всичко се съпротивляваше, всичко отказваше да приеме до момента, в който той закрепи на главата си преводаческия механизъм, за да го разучава. Какво се случи, та драконът се освободи от Артефакта? Очевидно апаратът изигра роля за това, но все още нямаше начин да се разбере какво е станало. А хората от кристалната планета сигурно знаят, и това е едно от многото неща, които знаят, едно от многото изкуства, които още държат настрана от знанието на другите в Галактиката. И не се ли оказа този преводачески апарат в багажа му умишлено, а не случайно? Не са ли го сложили там точно за тази цел, за да го използва? Беше ли той преводачески апарат изобщо, или представляваше нещо друго, изработено така, че да прилича на него?

Спомни си как по едно време се чудеше дали Артефакта не е служил за бог на Мъничкия народ или на онези странни същества, които в ранната история на Земята са общували с него. Прав ли е, питаше се той. Дали в древните времена драконът не е бил бог?

Пак започна да се изкачва, но сега вървеше по-бавно, защото нямаше нужда да бърза. За пръв път, откак се върна от кристалната планета, нямаше неотложна работа.

Намираше се на малко повече от половината път по хълма, когато чу музика, в началото толкова слаба, толкова приглушена, че не беше сигурен дали наистина я чува.

Спря и се ослуша. Това несъмнено е музика.

Слънцето току-що подаде горния край на диска си над хоризонта, море от ослепителна светлина озари върховете на дърветата по хълма над него и те запламтяха с цветовете на есента. Но склонът, по който той се изкачваше, още лежеше в утринната сянка.

Слушаше. Музиката наподобяваше шума на сребриста вода, която тече над щастливи камъни. Неземна музика. Феерична. Да, ето каква беше тя. На танцувалната поляна вляво от него свиреше оркестърът на феите.

Оркестърът на феите и феи, които танцуват на поляната! Такова нещо никога не е виждал и ето възможност да го види. Свърна вляво и колкото се може по-тихо се запъти към танцувалната поляна.

Моля, прошепна той на себе си, моля не си отивайте. Не се плашете от мен. Моля ви, останете, нека ви видя.

Сега той беше съвсем близо. Те са точно зад онзи голям камък. А музиката продължаваше да свири.

Малко по малко пропълзя край камъка, като внимаваше да не вдига никакъв шум.

И тогава видя.

Оркестърът седеше в редица на един дънер в края на поляната и свиреше, а утринната светлина блестеше в разноцветните им като дъгата криле и в лъскавите инструменти.

Но нямаше феи, които да танцуват на поляната. Вместо тях там се намираха други двама, за които никога не би си и помислил. Две такива чисти души, каквито само биха имали право да играят под вълшебната музика.

Под звуците на оркестъра на феите, обърнали се един срещу друг, танцуваха Духа и Уилям Шекспир.

Драконът се разположи върху стената на замъка, многоцветното му тяло блестеше на слънцето. Далече долу, в долината, река Уисконсин, синя като забравено лятно небе, течеше между бреговете, покрити с пламтящи гори. От двора на замъка се носеше шум от весел пир, тъй като таласъмите и тролите, оставили за момента враждата настрана, пиеха Октомврийска бира, удряха халби в масата, донесена от големия коридор, и пееха древни песни, съчинени много преди да е имало такова нещо като Човека.

Максуел седна върху един дълбоко потънал в земята камък и се загледа в долината. На десетина крачки от него склонът се пресичаше от дълга повече от десетина стъпки урва, и в края на тази урва растеше изкривен кедър, изкривен от ветровете, вили в долината от несметни години, кората му беше като посипана със сребрист прах, листата му — светлозелени и благоуханни. Дори оттам, където седеше, Максуел можеше да долови острия им аромат.

Всичко мина добре, каза си той. Няма го Артефакта, за да го заменят за знанията на кристалната планета, но има дракон и той в крайна сметка вероятно е това, което хората от Кристалната планета са искали. Но дори и да не се окаже така, колесатите загубиха, а в края на краищата това може да е по-важно и от получаването на знанията.