Клифърд Саймък - Резерватът на таласъмите

Всички млъкнаха. Някои отстъпиха назад. Максуел почака миг, после заговори на тролите:

— Не знам какво е станало преди. Не знам за какво се карате. Но ние се нуждаем от вашата помощ и трябва да я получим. Обещавам ви честно отношение, но и ви обещавам, че ако не сте достатъчно разумни, имаме намерение да видим какво ще направят два заряда взрив от вашия мост.

От моста долетя немощен, писклив глас.

— Но всичко, което някога сме искали, някога сме молили, е този гръмогласен О’Тул да ни направи бъчва сладка Октомврийска бира.

Максуел се обърна.

— Вярно ли е? — попита той. Шарп сложи обратно О’Тул на земята, за да отговори.

— Това е нарушаване на прецедента — нададе вой О’Тул. — Ето какво е. От незапомнени времена единствено ние, таласъмите, сме си варили развеселяваща душата бира. И сами сме си я пили. Не можем да направим повече, отколкото изпиваме. А ако направим за тролите, тогава и феите ще искат…

— Знаеш — каза Уп, — че феите никога няма да пият бира. Те пият само мляко. И шоколадени сладки с орехи ядат.

— Жажда ще измъчи всички ни — изпищя таласъмът. — Голяма мъка е да се направи дори само това, което ни е нужно, и много време, и размисъл, и усилия трябват.

— Ако въпросът е само в произвеждането — предложи Шарп, — ние сигурно ще можем да помогнем.

Мистър О’Тул заподскача нагоре-надолу от гняв.

— А буболечките! — извика той. — Какво ще стане с буболечките? Знам, че ще ги извадите от бирата, когато я варите. Заради онези отвратителни санитарни мерки. За да се направи Октомврийска бира, в нея трябва да паднат буболечки и всичките му там нечистотии, иначе няма да има нужния аромат.

— Ще сложим буболечките — каза Уп. — Ще излезем, ще хванем пълна кофа и ще ги пуснем вътре.

О’Тул беше извън себе си от яд, лицето му пламтеше моравочервено.

— Не разбирате и това си е — изписка той насреща им. — Буболечките не можете да пъхнете вътре. Те с чудна избирателност сами падат и…

Думите прекъснаха в задавен писък и Карол рязко извика:

— Силвестър, остави го!

От устата на Силвестър, стенейки и вършеейки с ръце, висеше О’Тул. Саблезъбият държеше високо главата си, та краката на О’Тул да не достигат земята.

Уп се търкаляше, смееше се и удряше с ръце в тревата.

— Взема О’Тул за мишка! — викаше Уп — Погледнете тоя котак! Сам си е хванал мишка.

Силвестър се държеше благородно. Като изключим достойнството, той с нищо не нараняваше О’Тул. Държеше го леко в устата си, но двата му извити зъба на горната челюст изкусно обвиваха тялото и не му позволяваха да се измъкне.

Шарп се обърна да ритне саблезъбия.

— Не! — извика Карол. — Да не сте посмели!

Шарп се поколеба.

— Нищо, Харлоу — каза Максуел. — Остави го да държи О’Тул. Все заслужава нещо след всичко, което стори за нас там, в кабинета.

— Добре — извика като обезумял О’Тул. — Ще им направим едно буре бира. Две бурета ще им направим.

— Три — рече пискливият глас изпод моста.

— Добре, три — съгласи се таласъмът.

— И никакви усуквания после, нали? — попита Максуел.

— Ние, таласъмите, никога не усукваме — отвърна О’Тул.

— Добре, Харлоу — каза Максуел, — иди и го перни. Шарп се приготви да го ритне. Силвестър пусна О’Тул и се измъкна.

От моста се изсипаха тролите и възбудени, с крясъци, забързаха по хълма.

Хората започнаха да се изкачват след тях по склона.

Пред Максуел Карол се препъна и падна, Максуел се спря и я вдигна. Тя се дръпна и обърна към него пламналото си от гняв лице.

— Да не си ме пипнал — рече тя. — Да не си ми проговорил. Ти каза на Харлоу да отиде и ритне Силвестър. На мен крещя. Нареди ми да млъкна.

Тогава тя се обърна и продължи да се изкачва по хълма. Движеше се бързо и се скри от погледа му.

Максуел застана за миг объркан, после започна да се катери направо, като заобикаляше големите камъни и се хващаше за храстите, за да се издърпа напред.

Горе, на върха на хълма, той чу диви викове, а вдясно от него, едно огромно черно кълбо, чиито колела лудо се въртяха, тежко се стовари от небето и се разби в гората. Той се спря, погледна нагоре и през върховете на дърветата видя как две кълбета препускат в небето на път да се сблъскат. Не свиха встрани, нито намалиха скоростта. Срещнаха се и при удара се взривиха. Той стоеше и наблюдаваше как хвърчат разтрошените парчета, След няколко секунди вече се носеше шум от често потропване по листата, тъй като отломките заваляха като дъжд надолу.

Горе на стръмнината радостните викове още продължаваха и далече, при върха на хълма, отвъд дефилето, нещо, което той не видя, но чу, се спусна тежко на земята.