Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

В кръчмата беше тъмно и прохладно и след ярката слънчева светлина отвън трябваше да се движа почти пипнешком. Стигнах до крайното сепаре, Видях, че не е заето, и седнах. Заведението бе празно, само на първата маса седяха няколко души.

Иззад тезгяха дойде Мей Хътън.

— Здрасти, Брад — каза тя. — Напоследък много рядко се отбиваш.

— Чарли ли заместваш? — попитах аз.

Чарли е баща й, собственикът на кръчмата.

— Той легна да подремне — отговори тя. — По това време няма много хора. Мога и сама да се справям.

— Ще ми дадеш ли една бира?

— То се знае. Голяма или малка?

— Нека бъде голяма.

Тя донесе бирата и се върна зад тезгяха.

„Бърлогата“ е тихо и спокойно кътче. Липсва представителност и е малко мръсно, но затова пък е спокойно. Ярката светлина от улицата струеше през прозореца, но преди да проникне в помещението, избледняваше, сякаш тихият здрач, който се криеше в ъглите, я поглъщаше.

От съседното сепаре се надигна някакъв човек. Не бях го забелязал при влизането си. Вероятно е седял в ъгъла до стената. Обърна се и се втренчи в мен с полупразна чаша в ръка. После направи няколко крачки и застана до моята маса. Вдигнах поглед към него, но не го познах. Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината.

— Брад Картър? — попита той. — Нима ти си Брад Картър?

— Същият — отговорих аз.

Той остави чашата си на масата и седна срещу мен. В същия миг аз го познах по лисичите черти на лицето.

— Алф Питърсън! — възкликнах изненадан. — Само преди един час си говорихме с Ед Адлър за тебе.

Той протегна ръка през масата и аз я сграбчих развълнувано. Сам не зная защо толкова се зарадвах на този човек, дошъл от миналото. Алф също ми стисна силно ръката и по това разбрах, че и той се радва на срещата ни.

— Боже мой! Колко време не сме се виждали?

— Шест години — рече той. — Ако не и повече.

Седяхме и се гледахме в неловко мълчание, както често става със стари приятели, които дълго не са се виждали; никой не знае какво да каже и двамата търсят някаква неутрална, обща тема, за да започнато разговор.

— На гости ли си дошъл? — попитах аз.

— Да — рече той. — В отпуска съм.

— Защо не ме потърси веднага?

— Аз съм само от няколко часа тук.

„Странно, помислих си аз, че е дошъл в Милвил, след като тук няма никой от неговите роднини.“ Семейството му се пресели на изток още преди няколко години. Те не бяха кореняци. Живяха тук четири-пет години, докато баща му работеше като инженер на строежа на шосето.

— Ще дойдеш у дома — рекох. — Място колкото искаш. Аз съм съвсем сам.

— Отседнах в един мотел на запад от града. Казва се „При Джони“.

— Трябвало е да дойдеш направо при мен.

— Щях да дойда, но не знаех дали си в града. А дори да знаех, че си тук, нямаше да ми бъде удобно, може и да си се оженил. Не ми се искаше да ти се изтърся изневиделица.

Поклатих глава.

— Нито съм заминал, нито съм се оженил.

Отпихме от бирата. Той остави чашата на масата и каза:

— Как вървят работите, Брад?

Вече бях отворил уста да излъжа, но се спрях. За какъв дявол? Този човек срещу мен е Алф Питърсън, един от моите най-добри приятели. Защо да го лъжа? Гордостта ми нямаше да бъде засегната. Когато говориш с истински приятел, за каква накърнена гордост може да става дума?

— Зле — казах аз.

— Прощавай за въпроса.

— Направих много голяма грешка. Трябваше да се махна оттук. В Милвил няма работа за никого.

— Ти мечтаеше да станеш художник. Постоянно драскаше, а по едно време даже рисуваше с маслени бои.

Махнах с ръка.

— Само не ми казвай, че дори не си се опитал да направиш нещо в тази насока — продължи той. — когато бяхме в гимназията, имаше намерение да постъпиш в художествено училище.

— Така беше — признах аз, — дори изкарах там една година. В Чикаго. Но после татко умря и мама имаше нужда от мен. Нямахме никакви пари. Винаги съм се чудил как татко успя да събере достатъчно и за една година.

— А майка ти? Каза, че си съвсем сам.

— Почина преди две години.

Той кимна.

— И сега се занимаваш с парника.

Поклатих глава.

— Изобщо не ми потръгна с него. Опитах се да бъда агент по застраховките, а после по недвижимите имоти. Но нищо не излезе, Алф. Утре сутринта затварям кантората.

— И какво смяташ да правиш?

— И аз не знам. Още не съм мислил за това.

Алф направи знак на Мей да донесе още по една бира.

— Значи тук нищо не те задържа повече.

Поклатих глава.

— Остава ми къщата, разбира се. Никак не ми се ще да я продавам. Ако се махна оттук, просто ще й ударя ключа. Но лошото е там, Алф, че никъде не ми се ходи. Не знам дали ще мога да ти обясня. Прекалено дълго стоях в Милвил и той е вече в кръвта ми.