Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

— Както разбрахме — прозвуча новият тембър, — вие сте свободен и ще можете да работите за нас.

— Да, може… — казах аз. — Но какво става? Защо ви се измени гласът? С кого говоря?

Въпросът ми беше глупав, защото, каквито и да бяха моите лични впечатления, никой човешки глас не би могъл да се промени така рязко и напълно. Нямаше начин да не бъдат двама души.

Въпросът ми не бе удостоен с отговор.

— Ние се надяваме — каза гласът, — че ще се съгласите да бъдете наш официален представител. Препоръките ви са отлични.

— Какъв представител? — попитах аз.

— Дипломатически — каза гласът. — Мислим, че това е точният термин.

— Но аз не съм дипломат. Нямам никакви…

— Не ни разбрахте, господин Картър. Съвсем не ни разбрахте. Изглежда, ще трябва да ви обясним някои неща. Ние сме установили контакти с много от вашите съграждани. Те ни служат по най-различни начини. Имаме например една група четци…

— Четци ли?

— Точно така. Хората, които ни четат. Четат ни най-различни неща. От най-различни области. Британската енциклопедия например, Оксфордския речник, разни учебници, литература и история, философия и икономика. И всичко е толкова интересно…

— Но вие можете сами да си четете тези неща. За какво ви са четци? Само трябва да си набавите книгите…

Гласът въздъхна търпеливо:

— Пак не ни разбрахте. Много бързате с изводите.

— Е, добре — казах аз. — Така да бъде. Нищо не разбирам. Какво искате от мен? Имайте предвид, че съвсем не ме бива да чета на глас.

— Искаме да бъдете наш представител. Първо, бихме желали да поговорим с вас, да чуем как преценявате създалото се положение и тогава…

Той продължи, но аз вече не го слушах. Изведнъж проумях какво не беше наред. То, естествено, е било там през цялото време, но едва в този момент го осъзнах ясно. Прекалено много неща ми се бяха струпали на главата — телефонът, когато изобщо не би трябвало да има такъв, внезапната промяна в гласовете, странният разговор. Главата ми беше претоварена и не можех да обхвана всички неща в тяхната цялост.

Но сега видях какво не беше наред с телефона и затова престанах да разбирам какво ми говореше гласът. Защото това не беше същият телефон, който стоеше на бюрото ми пред един час. Този телефон нямаше нито шайба, нито жица.

— Какво става? — изкрещях аз. — С кого говоря? Откъде се обаждате?

А гласът отново се промени и стана безличен, леко насмешлив, нито женски, нито мъжки; нито делови, нито нежен; лишен от всякаква характерна интонация.

— Господин Картър — каза безличният глас. — Не се тревожете. Ние се грижим за тези, които ни помагат. Умеем да бъдем благодарни. Вярвайте ни, господин Картър, ние сме ви много благодарни.

— За какво сте ми благодарни? — извиках аз.

— Идете при Джерълд Шърууд — каза безличният глас. — Ние ще му кажем за вас.

— Вижте какво — продължих да крещя, — не знам какво става, но…

— Просто си поговорете с Джерълд Шърууд — каза гласът.

Телефонът млъкна. Тишината, която последва, беше пълна.

Нямаше го онова специфично бръмчене, което се чува след прекъсване на разговора. Само празнота.

— Ало! — виках аз. — Ало, обадете се!

Никакъв отговор.

Стоях със слушалката в ръка и се ровех в паметта си за нещо, което знаех, че е там. Последният глас ми беше познат. Бях го чувал някъде. Но не можех да се сетя.

Поставих слушалката обратно на вилката и взех телефона в ръце. Имаше вид на съвсем обикновен телефон, като се изключи това, че му липсваше шайба и не беше свързан с мрежата. Потърсих фабричната марка или поне името на производителя, но такова нещо нямаше.

Ед Адлър идва да вземе телефона. Беше го изключил и го държеше провесен на жицата, преди да излява да се разходя.

Когато се върнах и чух телефона да звъни, първото, което ми мина през ум, щом го видях на бюрото (макар нелогично, това бе единственото възможно обяснение), беше, че по една или друга причина Ед не го е взел, а отново го е включил. Може би поради приятелските си чувства към мен е рискувал да не се подчини на заповедта. Или пък Том Престън е размислил и е решил да ми продължи малко крайния срок. Или дори някой неизвестен доброжелател ми е платил великодушно сметката.

Но сега вече знаех, че нито едно от тези неща не е вярно. Защото това не бе същият телефон, който Ед изключи.

Протегнах ръка, вдигнах слушалката и я долепих до ухото си.

Обади се деловият глас. Не каза нито „ало“, нито попита кой е на телефона, а направо започна да говори: