Клифърд Саймък - Всичко живо е трева

Той кимна.

— Знам. Много ще ми бъде криво, от тази работа по-добра не съм имал. Какво решаваш, Брад? Идваш ли с мен?

— Трябва да помисля. Не можеш ли да останеш повече от два дни?

— Защо да не мога, имам две седмици отпуска.

— Искаш ли да отидем за риба?

— Как да не искам!

— Какво ще кажеш за утре сутринта? Ще отидем по на север за една седмица. Там сигурно е прохладно. Имам палатка и всякакви туристически принадлежности. Ще открием някое местенце, където се въди риба.

— Чудесна идея!

— Тръгваме с моята кола.

— Аз пък плащам бензина.

— При моето парично състояние — казах — нямам нищо против.

Ако не беше фасадата с колоните и плоският покрив, ограден с ослепително бели перила, къщата щеше да изглежда съвсем обикнобена. Вярно, че имаше един период, когато тя ми се виждаше най-прекрасната къща в света. Но вече шест години, ако не и повече, не бях стъпвал у Шъруудови.

Паркирах колата, слязох и застанах неподвижен, загледан в къщата. Не беше се смрачило напълно и четирите големи колони проблясваха меко в гаснещата светлина на деня. От тази страна не светеше нито един прозорец, но се виждаше, че някъде отзад лампите са запалени.

Изкачих се по ниските стъпала и прекосих верандата. Напипах звънеца и го натиснах.

По коридора се чуха бързи женски стъпки. Трябва да е госпожа Флеърти, помислих си. Тя водеше домакинството, откак жената на Шърууд напусна къщата, за да не се завърне никога вече.

Но не беше госпожа Флеърти.

Вратата се отвори и на прага застана тя — по-зряла, отколкото я помнех, по-самоуверена и по-красива.

— Нанси! — извиках аз. — Боже мой, Нанси, нима си ти!

Ако бях имал време да помисля, нямаше да кажа точно това.

— Да — каза тя, — аз съм. Защо си толкова учуден?

— Защото не знаех, че си тук. Кога се върна?

— Едва вчера.

Тя не ме позна, помислих си аз. Знае, че би трябвало да ме познава, и се мъчи да си спомни кой съм.

— Брад — каза тя. Разбрах, че не съм бил прав. — Глупаво е да стоим така. Защо не влезеш?

Влязох вътре. Нанси затвори вратата след мен и застанахме един срещу друг в полумрака на антрето. Вдигна ръка и докосна ревера на сакото ми.

— Отдавна не сме се виждали, Брад как живееш?

— Добре — казах аз. — Доста добре.

— Чувам, че съвсем малко са останали тук от нашата компания.

Поклатих глава.

— Говориш, сякаш се радваш, че си се върнала.

Тя се разсмя — лек като полъх смях.

— Разбира се, че се радвам.

Смехът й беше същият — познат изблик на спонтанна радост, част от самата нея.

Някой излезе от една стая в дъното.

— Нанси — чу се глас, — момчето на Картърови ли дойде?

— О! — каза Нанси. — Не знаех, че идваш при татко.

— Няма да се бавя. Нали ще те видя после?

— Разбира се. За толкова неща имаме да си говорим.

— Нанси!

— Да, татко.

— Идвам — обадих се аз.

Запътих се към човека в дъното на коридора. Той отбори една врата и запали лампата. Влязохме вътре и Шърууд затвори вратата след себе си.

Беше висок човек с широки рамене и аристократична глава, с малки, грижлиВо подстригани мустаци.

— Господин Шърууд — започнах сърдито. — Аз не съм „момчето на Картърови“. Аз съм Брадшо Картър. За приятелите съм Брад.

Гневът ме беше безпричинен и при това неуместен. Но той ме бе засегнал там, в антрето.

— Извинявай, Брад — каза той, — трудно ми е да свикна с мисълта, че вече сте големи хора: и ти, и Нанси, и всички хлапета, с които тя играеше.

Той прекоси стаята и отиде при бюрото до стената. Отбори едно чекмедже, извади оттам дебел плик и го сложи отгоре.

— Това е за теб — каза той.

— За мен?

— Ами да, аз мислех, че знаеш.

Поклатих глава. Нещо в атмосферата на стаята навяваше страх. Това бе мрачна стая, двете стени целите в библиотечни рафтове, а на третата, между прозорците с плътно спуснати завеси, имаше мраморна камина.

— Е — каза той, — защо не го вземаш?

Отидох до бюрото и взех плика. Не бе запечатан и го отворих. Вътре имаше дебела пачка банкноти.

— Хиляда и петстотин долара — рече Джерълд Шърууд. — Предполагам, че точно толкова трябва да бъдат.

— Аз не знам нищо за тези хиляда и петстотин долара. Само ми казаха по телефона да дойда да поговоря с вас.

Той се намръщи и ме изгледа проницателно, като че ли не ми вярваше.

— Ей по такъв телефон. — казах аз и посочих единия от двата телефона върху бюрото му.

Той кимна уморено.

— Да. Откога имаш този телефон?

— От днес следобед. Ед Адлър дойде и взе другия телефон, обикновения, защото не мога да платя сметката. Излязох да се поразходя, да поразмисля за някои работи, а като се върнах, онзи, вторият телефон, вече звънеше.