Лоис Бюджолд - За честта на Вор

Пръстите й опипаха малкия станър, в главата й се появи любопитен въпрос: кой сега е пленник и кой — победител? Спокойно би могла да се отърве от Воркосиган. А после? Даваше си ясна сметка, че сред тази пустош не би могла да се грижи за Дубауер сама, още повече че бараярецът мъдро й спести точното местонахождение на склада с хранителни припаси. По този начин я лиши от избор — волю-неволю трябваше да вървят заедно… Но имаше и нещо друго — тя му даде думата си. А от начина, по който Воркосиган я прие — без колебание и без никакви допълнителни условия, — тя разбра, че спази ли своята дума, ще може да разчита и на неговата.

Небето на изток най-сетне започна да посивява. После поруменя, появиха се златистозелени отблясъци — прекрасно повторение на пастелния залез от снощи. Воркосиган се надигна. Протегна се, размаха ръце и крака, за да раздвижи кръвта в жилите си, после й помогна да измият Дубауер във водите на близкия поток. Закусиха с овесена каша и пастет от рокфор. Този път Воркосиган направи опит да ги смеси, докато Корделия ги опита поотделно. Не се получи кой знае какво, но и двамата си спестиха коментарите.

Воркосиган ги поведе на северозапад. Почвата в равнината бе песъчлива, с тухленочервен цвят. През сухия сезон очевидно се превръщаше в пустиня, но сега беше свежа и красива, покрита с жълто-зелена трева и дребни, но изключително красиви цветя. Корделия тъжно отбеляза, че Дубауер е сляп и глух за прекрасните цветове наоколо, а състоянието му продължава да е тежко.

След три часа бърз ход стигнаха до първото сериозно препятствие в маршрута си. В дъното на камениста долина течеше буйна река, водата й имаше цвета на кафе с мляко. Пенливи пръски летяха покрай огладените камъни на брега. Тримата бавно поеха по него, очите им търсеха брод.

— Онази скала долу мърда! — изведнъж се обади Корделия.

Воркосиган извади бинокъла и го насочи в указаната посока.

— Права сте.

Пет-шест шоколадови издатини, които по нищо не се различаваха от крайбрежните камъни, на практика се оказаха добре охранени шестокраки зверове, които лениво се припичаха под топлите лъчи на утринното слънце.

— Изглеждат ми земноводни — отбеляза Воркосиган, — Но не зная дали са месоядни…

— Ако не бяхте прекъснали експедицията ми, сигурно щях да ви дам отговор на този въпрос — погледна го обвинително Корделия. — Я вижте какви летящи мехурчета! Не предполагах, че могат да бъдат толкова големи!

Над реката се появиха десетина прозрачни балона, чийто радиус надхвърляше тридесет сантиметра. Част от тях се насочиха към шестокраките и лениво кацнаха върху дебелите им гърбове. Крилцата им пърхаха с въртеливи движения — като витлата на хеликоптер. Корделия взе бинокъла от ръката на Воркосиган и го насочи натам.

— Дали не са като онези земни птички, които почистват добитъка от паразити? — попита тя, после поклати глава: — О, не… Едва ли…

Шестокраките животни се изправиха с предупредително съскане и тромаво навлязоха във водата. Мехурите се напълниха с въздух и литнаха, телата им този път имаха цвят на чаши, пълни с гъсто бургундско.

— Балони-вампири? — изви вежди Воркосиган.

— По всяка вероятност — да…

— Какви отвратителни създания!

Корделия забеляза погнусата върху лицето му и с мъка сдържа усмивката си:

— Не бива да ги съдите прекалено строго, защото сам вие сте месоядно…

— Няма да ги съдя, но предпочитам да се държа по-надалеч от тях!

— Тук сте прав.

Продължиха срещу течението и скоро стигнаха малък водопад. Шоколадовата вода падаше от няколко метра височина сред облаци от пръски и пяна. На километър и половина по-нататък реката се разделяше на два ръкава, нивото на водата беше значително по-ниско. Избраха най-плиткото на вид място и тръгнаха да пресичат. Първият ръкав преминаха без инциденти, но в средата на втория Дубауер се подхлъзна на някакъв камък, отвори уста да извика и потъна.

Корделия стегна мускули да го удържи и също падна. Течението ги повлече към дълбокото. В сърцето й потрепна ужас, пред очите й се появи картината на водопада и огромните шестокраки животни, които чакаха отвъд него. Напрегна се и сграбчи тялото на мичмана с две ръце, но всичко беше напразно. В следващия миг усети как водата започва да се пени от двете й страни — сигурен признак, че върви срещу течението. Оказа се, че Воркосиган я бе сграбчил за колана и я теглеше към плитчините, а тя продължаваше да стиска тялото на Дубауер. Този човек обладава великанска сила, едва успя да помисли тя, в следващия миг вече кашляше и плюеше вода на отсрещния бряг, изтикала мичмана пред себе си.