Лоис Бюджолд - За честта на Вор

Куделка кимна и се усмихна. Оценил по достойнство жеста на командира си, той просто нямаше думи да изрази чувствата, които го вълнуваха. Но двамата прекрасно се разбираха и без думи.

— Мисля, че не ми трябват нови, сър — промълви след известно време той. — Така хората няма да ме мислят за току-що произведен новобранец…

По-късно, вече в удобната спалня на градската резиденция на Воркосиган, Корделия изведнъж си спомни нещо.

— Какво си казал на императора за мен? — любопитно се надигна на лакът тя.

Арал се размърда, загрижено покри голото й рамо с чаршафа и я притисна към себе си.

— Хм… — Колебанието му беше явно. — Езар ме разпитваше за теб, особено много го интересуваше спора ни относно Ескобар… Беше склонен да вярва, че ти си оказала фатално влияние върху решенията ми… Тогава още не знаех, че ще бъдем заедно… Искаше да научи какво толкова съм видял в теб… И аз му казах… — Замълча, после някак срамежливо добави: — Казах му, че около теб се плиска чест, като истински фонтан…

— Не, това вече е прекалено! Никога не съм се чувствала изпълнена с чест… А по-скоро с объркване…

— Това е нормално. Фонтаните не умеят да задържат нищо в себе си.

Разбитият кораб висеше в пространството, една черна точка в непрогледния мрак. Все още гореше, единият му край беше нажежен до бяло, като странна звезда. Прожекторите на спасителния екип проблясваха над оголения скелет на корпуса.

КАТО МРАВКИ, НАПАДНАЛИ МЪРТВА ПЕПЕРУДА, помисли си Ферел. ИЛИ ПО-СКОРО КАТО ЛЕШОЯДИ…

Въздъхна и натисна няколко клавиша. Върху екрана се появи изображението на същия кораб, но такъв, какъвто е бил само преди няколко седмици — горд и ярко осветен космически кръстосвач, гледката на който неизменно му напомняше увеселителен кораб в нощно море. Пъргав, блестящ, функционален, отразяващ като огледало мислите и желанията на главния пилот. Една съвършена машина, сливаща се почти напълно с човешката воля…

Всичко това вече не съществуваше. Ферел въздъхна, прочисти си гърлото и погледна вдясно от себе си.

— Е, добре, докторе… — промърмори той към жената, изправена безмълвно до командния пулт. — Това е отправната ни точка… Предполагам, че ще искате и по-детайлно изследване.

— Да, ако обичате… — Гласът й беше дълбок алт, съвсем подходящ за възрастта й. По приблизителна преценка на Ферел, трябва да беше на около четиридесет и пет години. Върху ръкава на тъмночервената униформа на Ескобарския медицински корпус проблясваха внушително количество сребърни лентички, всяка от които обозначаваше пет години служба. Тъмната коса със сребърни нишки беше подстригана късо. Не заради модата, а по-скоро за улеснение. Тялото й все още бе стегнато, само масивният ханш издаваше тежестта на годините. Истински ветеран, помисли си Ферел. На неговия ръкав отсъстваше дори първата шевица, просто защото имаше по-малко от година служба. В замяна на това тялото му беше тънко и стройно, съвсем като на юноша.

Но тя е само медицински техник, напомни си той. Едно ниво под истинските лекари. Докато той самият е дипломиран главен пилот… Притежава пълен комплект неврологични имплантации, преминал е курс по самостоятелно биологично захранване. Разполага с всички сертификати и лицензи, които за съжаление получи малко след приключването на 120-дневната война… Това наименование е доста приблизително, тъй като всички знаят, че от момента, в който флагманският кораб на бараярската флота изстреля първия си залп към Ескобар, до момента, в който последните оцелели кораби на тази флота панически се натикаха в дупката за топлинен скок, бяха изминали точно 118 дни и няколко часа…

— Ще останете ли за наблюдение? — попита на глас той.

— Още не — поклати глава жената. — Този район беше преровен основно в продължение на няколко седмици. Не очаквам да открием нещо, преди да направим четири обиколки, макар че все пак трябва да внимаваме… Ще довърша оборудването на кабинета, после мисля да подремна… — Замълча, след което извинително подхвърли: — През последните няколко месеца имахме страшно много работа, а персоналът не достига… Моля ви да позвъните в момента, в който забележите нещо съмнително. Предпочитам сама да управлявам изкуствената ръка…

— Нямам нищо против — кимна Ферел и се завъртя заедно със стола към командния панел. — Каква е минималната маса, която бихте желали да изследвате лично? Може би четиридесет килограма, а?