Айзък Азимов - Краят на вечността

— Защо именно нея? — запита Харлан.

Нойс отвърна поглед от лицето му.

— Просто защото те обичам. Обикнах те много преди да се срещнем.

Тя изрече тези думи с такава дълбока искреност, че Харлан бе потресен. Но веднага си помисли с раздразнение: „Чудесно играе ролята си…“

— Вижда ми се доста абсурдно — каза той.

— Абсурдно? Много те моля, Ендрю, изслушай ме. Изучих вариантите, които ми предложиха. От всички тях аз избрах този, в който трябваше да отида в 482-ия Век, където първо срещнах Финдж, а след това и теб. Избрах тази Реалност, в която ти щеше да дойдеш при мен и да ме обикнеш; Реалността, в която ти ме взимаше със себе си във Вечността и ме скриваше в далечното бъдеще на моето родно Столетие; Реалността, в която ти изпрати Купър в 20-ия вместо в 24-ия Век и в която ние с теб се завръщахме в праисторическата епоха и оставахме там до края на дните си. Видях съвместния ни живот; той беше щастлив и аз те обичах. Така че няма нищо абсурдно в това. Избрах тази алтернатива, за да бъде вярна любовта ни.

— Това е измама — простена Харлан. — Пълна измама. Нима се надяваш, че ще ти повярвам?

Той направи кратка пауза, като размисляше нещо. След това внезапно възкликна:

— Чакай! Казваш, че си знаела всичко предварително, всичко, което трябваше да се случи?

— Да.

— В такъв случай ти очевидно лъжеш. Иначе щеше да знаеш, че тъкмо в този момент от нашето пребиваване в предисторическата ера аз ще насоча оръжието към гърдите ти. Щеше да знаеш, че ще претърпиш неуспех. Какво ще отговориш на това, а?

— Вече ти обясних, че всяка Реалност има безкрайно много варианти. Колкото и точно да фокусираме определена Реалност, тя винаги представлява множество от твърде сходни Реалности. Те са като неясни петна. При по-добро фокусиране неопределеността е по-малка, но идеална точност е теоретически невъзможна. Когато неопределеността е по-малка, съществува по-малка вероятност някой случаен вариант да развали резултата, но тази вероятност никога не е равна на нула. Едно такова неясно петно развали цялата работа.

— Кое по-точно?

— След като бариерата бе вдигната от 100000-ия, аз те очаквах да се върнеш при мен в далечното бъдеще. Така и стана. Но ти трябваше да дойдеш сам. Ето защо така се уплаших в първия момент, когато те видях с Компютър Туисъл.

Харлан отново почувствува безпокойство. Как лесно съгласуваше тя думите си с наличните обстоятелства!

— Уплахата ми щеше да е още по-голяма — продължи Нойс, — ако напълно бях осъзнала значението на този вариант. Ако беше се върнал сам, ти щеше да ме вземеш със себе си в предисторическата епоха, както всъщност и направи. Но тогава, в името на човечеството и в името на любовта си към мен, ти нямаше да си помръднеш дори пръста да издириш Купър. Вашият кръг щеше да се разкъса, Вечността — да загине, а това щеше да е и гаранция за съвместния ни щастлив живот тук.

Извършена бе обаче една от случайните вариации — ти се върна с Туисъл. По пътя той бе споделил с теб тревогите си относно Скритите Столетия и така у теб се бяха породили низ от мисли, които в крайна сметка те заставиха да се усъмниш в мен. И всичко завърши с оръжието, което сега е между нас… Това е и краят на моя разказ, Ендрю. Сега можеш да стреляш. Нищо повече няма да ти попречи.

Харлан почувствува болка в ръката си — така силно бе стиснал дръжката на оръжието. С шеметна бързина той го премести в другата си ръка. Наистина ли в разказа й нямаше никакво уязвимо място? И къде беше изчезнала решителността, която очакваше да почерпи от убеждението, че тя действително е същество от Скритите Столетия? Сега, повече от всеки друг път, той се разкъсваше от вътрешни терзания, а зората вече настъпваше.

— Защо бяха нужни тези два етапа, за да се сложи край на Вечността? — запита Харлан. — Защо не изчезна тя веднъж завинаги, когато изпратих Купър в 20-ия Век на Първобитното общество? Тогава с нея щеше да е свършено и в настоящия момент нямаше да се гърча в мъчителни колебания.

— Защото не е достатъчно само да се унищожи Вечността — отвърна Нойс. — Необходимо е до минимум да се сведе вероятността за повторното й създаване в каквато и да било форма. Така че ние трябва на всяка цена да свършим една задача именно тук, в Първобитното общество. Една малка Промяна, нещо съвсем незначително, което Вечните биха нарекли Минимална Необходима Промяна. Длъжни сме просто да отправим писмо до един полуостров, който в 20-ия Век се нарича Италия. Сега тук е 1932 година. Ако изпратя това писмо, след няколко години един италианец ще започне да прави опити с уран, като го бомбардира с неутрони.