Айзък Азимов - Краят на вечността

Той бе прав. Ти наистина не се вместваше в нея. Ти беше нашественичка, дошла от далечното бъдеще, и си играеше и с мен, и с Финдж, както ти беше изгодно.

— Ендрю… — опита се да го прекъсне Нойс.

— Нещата съвпадат. Чудя се само как съм могъл да бъда такъв слепец. В къщата ти намерих филмокнига, озаглавена „Социална и икономическа история“. Изненадах се, когато я видях там за пръв път. А тя явно ти е била нужна, за да научиш как най-добре да изпълниш ролята си на жена от това Столетие. И още нещо — първото ни пътуване в Скритите Столетия, спомняш ли си? Ти спря капсулата в 111394-ия Век. Спря я рязко и без колебание. Къде се беше научила да управляваш капсула? Ако бе такава, за каквато се представяше, това би трябвало да е първото ти пътешествие във Времето. Апропо, защо именно в 111394-ия? Да не би това да е родното ти Столетие?

— Защо ме доведе в предисторическите Времена, Ендрю? — тихо запита тя.

— За да спася Вечността! — внезапно изкрещя Харлан. — Не знам какви поразии би могла да направиш там. Но тук ти си безпомощна, защото аз те познавам добре. Признай, че всичко това е истина. Признай!

В пристъп на гняв той скочи от мястото си и замахна да я удари. Тя не трепна. Бе съвършено спокойна. Приличаше на модел, изваян от топъл и красив восък. Ръката на Харлан застина във въздуха.

— Признай! — повтори той.

— Нима след толкова умозаключения все още се съмняваш? — запита тя. — Пък и какво значение има дали ще призная, или не.

Харлан почувствува, че яростта отново го завладява.

— И все пак признай, за да не изпитвам след това никакво разкаяние, да не усещам никаква болка.

— Болка?

— Нойс, аз съм въоръжен с огнестрелно оръжие и съм решен да те убия.

Харлан стискаше в ръката си дръжката на смъртоносното средство. Дулото му бе насочено към Нойс. Но в глъбините на сърцето си той чувствуваше, че пропълзяват съмнения, разкъсваше го нерешителност.

Но защо тя не отговаря нищо? Защо остава все така безучастна?

Нима можеше да я убие?

А нима можеше да не я убие?

— Мълчиш? — изхриптя той.

Тя се помръдна, но само за да седне по-удобно, да сключи хлабаво ръце в скута си, да изглежда още по-равнодушна към насоченото срещу нея оръжие. Когато най-накрая заговори, гласът й бе станал по-самоуверен и беше придобил някаква свръхчовешка, почти мистична сила.

— Ти искаш да ме убиеш, но не защото смяташ, че това е единственият начин да спасиш Вечността. Ако причината наистина е само тази, би могъл да ме изненадаш, да ми завържеш здраво ръцете и краката и като ме оставиш в пещерата, на разсъмване да се отправиш спокойно по пътя си. Или би могъл да помолиш Компютър Туисъл да ме държи под ключ до завръщането ти от праисторическото Време. А би могъл и да ме вземеш със себе си рано призори и да ме оставиш някъде в пустинята. Ако само смъртта ми може да те удовлетвори, това е, защото смяташ, че съм те прелъстила и съм предала любовта ти, за да те тласна по-късно към измяна на Вечността. Ти искаш да ме убиеш, за да отмъстиш на нараненото си честолюбие. И не се опитвай да се самозаблуждаваш, че извършваш справедливо възмездие.

При тези думи Харлан се сгърчи от болка.

— Но ти си от Скритите Столетия, нали? Отговори ми.

— Да — каза Нойс. — Защо не стреляш?

Пръстът на Техника затрепери върху спусъка на оръжието. Но той продължаваше да се колебае. Пряко разума си Харлан все още се опитваше да я оправдае, като се позоваваше на останките от несполучливата си любов и празни копнежи. Може би тя бе отчаяна, че той се отказваше от нея? Може би с лъжите си умишлено се стремеше към смъртта? А може би това бе само глупава афектираност, породена от огорчението, че той се бе усъмнил в нея?

Не!

Така би могла да се държи героиня от филмокнигите, написани в сладникаво сантименталните литературни традиции на 289-ия, но не и момиче като Нойс. Тя не беше от тези, които умираха в ръцете на неверния любовник с радостния мазохизъм на съкрушена кървяща лилия.

Дали пък тя не изключваше с пренебрежение възможността, че той въобще би могъл да я убие, каквито и основания да имаше за това? А може би Нойс разчиташе на своя чар и бе уверена, че той още я обича и в решителния момент любовта ще го парализира и той ще почувствува слабост и разкаяние?

Това предположение засегна болното му място, защото бе твърде близо до истината. Пръстът му прилепна по-здраво към спусъка.

— Ти се бавиш — отново заговори Нойс. — Значи ли това, че очакваш да чуеш моите оправдания?