Айзък Азимов - Краят на вечността

— Като спестява на човечеството нещастията на Реалността — продължи Нойс, — Вечността ги лишава и от сладостта на победите. Човечеството може успешно да се издигне до забележителни върхове само ако се преборва с големите изпитания по пътя си. Точно от опасността и тревожната несигурност се ражда силата, която тласка хората към нови и нови, все по-високи завоевания. Можеш ли ти да разбереш това? Можеш ли да осъзнаеш, че като отстранява провалите и нещастията, които обкръжават хората, Вечността не им дава възможност да намерят свои изстрадани и именно затова по-добри решения; истински решения, които се вземат при покоряване на трудностите, а не при заобикалянето им.

— Най-висшето благо на огромното мнозинство… — назидателно започна Харлан.

Нойс не го остави да довърши.

— Да допуснем, че Вечността въобще не е била създавана — спонтанно реагира тя.

— Е, какво би станало тогава?

— Ще ти кажа. Усилията, които бяха хвърлени за разрешаване проблемите на темпоралното инженерство, щяха да бъдат посветени на развитието на атомната физика. Вечността нямаше да съществува, но в замяна на това щеше да има междузвездни полети. Човечеството щеше да достигне звездите повече от сто хиляди Века, преди те да бъдат овладени в настоящата Реалност. Тогава небесните тела все още щяха да бъдат свободни и хората щяха да се настанят в простора на Галактиката. Ние щяхме да сме първи.

— И какво бихме спечелили? — упорствуваше Харлан. — Щеше ли това да ни направи по-щастливи?

— Кого имаш предвид под думата „ние“? Тогава човечеството нямаше да представлява само един малък, затворен свят, а милиони, милиарди светове. Ние щяхме да владеем космоса. Всеки свят щеше да има свой периметър от Столетия, свои ценности, свои пътища за търсене на щастието в една своя среда. Съществуват много разновидности на доброто и щастието, безкрайно множество. И точно това е Естественото Състояние на човечеството.

— Догадки… — каза Харлан раздразнено, защото почувствува, че пряко волята си той се бе увлякъл от картината на бъдещето, нарисувана от Нойс. — Откъде знаеш ти какво би станало тогава?

— Вие се надсмивате на невежеството на Временните, които познават само една Реалност. Ние се присмиваме на невежеството на Вечните, които знаят, че Реалностите са много, но смятат, че в определен период от време може да съществува само една от тях.

— Какво означават тези несвързани думи?

— Ние не правим предварителни изчисления за редуващите се Реалности; просто ги наблюдаваме. Виждаме ги неосъществени, в състояние на Нереалност.

— Нещо подобно на вълшебна страна на сенките, където „може би“ играе на криеница с „ако“.

— Само че без сарказма.

— И как постигате това?

— Не зная дали бих могла да ти обясня, Ендрю — каза Нойс след кратка пауза. — Ти сам знаеш, че съществуват някои неща, които, без истински да разбираме, свикваме да приемаме като аксиоми. Можеш ли ти например да обясниш какво е устройството на Кибермозъка? Но въпреки това знаеш, че съществува и функционира такава машина, нали.

Харлан се изчерви.

— И какво от това? — попита той с привидно невъзмутим глас.

— Ние се научихме да наблюдаваме Реалностите и открихме, че тази от тях, която се явява Естественото Състояние на човечеството, е точно такава, каквато ти я описах. След това установихме и Промяната, която бе унищожила Естественото Състояние. Тя не се заключаваше просто в една от Промените, които извършват Вечните, а в самото създаване на Вечността, в самия факт на съществуването й. Всяка система, която подобно на Вечността позволява на шепа хора да решават бъдещето на цялото човечество, неизбежно води дотам, че безопасността и посредствеността започват да се считат за най-висше благо; в една такава Реалност звездите са недостижими. Самото възникване на Вечността изведнъж е унищожило възможността за покоряването на Галактиката. И за да бъде тя възстановена, Вечността трябва да изчезне.

Числото на вероятните Реалности е безкрайно голямо. И всяка от тях има неограничен брой варианти. Например числото на Реалностите, в които съществува Вечността, е безкрайно; числото на Реалностите, в които не съществува Вечността, е безкрайно; и най-накрая числото на Реалностите, в които Вечността е съществувала, но е унищожена, също е безкрайно. Но хората от моето Столетие избраха от безкрайното множество група Реалности, в които бях и аз.

Нямах нищо общо с техните кроежи. Подготвиха ме за задачата така, както и вие с Туисъл бяхте подготвяли Купър. Но числото на Реалностите, където бих могла да унищожа Вечността, също бе безкрайно. Предоставиха ми за избор пет варианта, които изглеждаха възможно най-прости. От тях аз избрах този, в който беше ти, единствената Реалност, където те имаше.