Айзък Азимов - Краят на вечността

Нойс му се усмихна сърдечно и Харлан, който стоеше до нея в безучастно мълчание, бе принуден да признае, че в старомодно-галантния комплимент на Туисъл имаше известна доза истина. Роклята на девойката не подчертаваше фигурата й. Гримът й бе сведен до няколко неизразителни цапвания на боя по устните и страните, а веждите й бяха грозно изписани. Великолепната й коса (това беше най-ужасното от всичко) бе безжалостно подстригана. Но въпреки това тя оставаше прекрасна.

Сам Харлан вече почти бе свикнал с неудобния колан и плътно прилепващата дреха под мишниците и в чатала, а също и с белезникавомишия цвят на грубата тъкан. И преди неведнъж му се бе налагало да облича странни костюми от други Столетия.

— Всъщност намерението ми беше да поставя в капсулата ръчно управление, както бяхме говорили преди — обърна се Туисъл към Харлан, — но се оказва, че това е невъзможно. За тази цел инженерите трябва да имат достатъчно мощен източник на енергия, за да са в състояние да регулират придвижването във Времето, а такива източници извън Вечността никъде няма. Единственото, което можем да направим оттук, когато ви изпратим в предисторическата епоха, е да променим локалното напрежение на Темпоралното Поле. И все пак успяхме да монтираме лост за връщане.

Той ги въведе в капсулата, проби си път между купищата снаряжения и им посочи едно малко метално лостче, което стърчеше върху вътрешната стена и нарушаваше идеално гладката повърхност.

— Цялата работа се свежда до инсталирането на един обикновен прекъсвач — каза той. — Вместо автоматически да се завърне веднага във Вечността, капсулата може да остане в предисторическата епоха неопределено време. Щом обаче пожелаете да се върнете, обръщате лоста и се озовавате пак тук. А след това — второто и, надявам се, последно пътешествие…

— Второ пътешествие? — смаяно извика Нойс.

— Знаеш ли, не успях да ти обясня — обърна се Харлан към нея. — Виж, целта на сегашната експедиция е да установи точно момента на появата на Купър в 20-ия. Ние не знаем колко Време е изминало от пристигането му и публикуването на обявлението. Ще се свържем с него, като му пишем на упоменатия в съобщението пощенски адрес, и ще се постараем да си изясним минутата на пристигането му или поне да получим възможно най-точни сведения по този въпрос. След това ще можем да се върнем към същия момент, като прибавим и петнайсетте минути, през които капсулата е останала в предисторическата епоха, за да може Купър да…

— Разбираш ли, не можем да изпратим капсулата в едно и също място и време в два различни момента на биовремето — намеси се Туисъл и се опита да се усмихне ободрително на Нойс.

Младата жена добросъвестно се стараеше да усвои обяснението.

— Аха — каза тя доста неопределено.

Туисъл продължи, като се обръщаше към нея:

— Когато пресрещнем Купър в момента на пристигането му, ние ще обърнем всички микроизменения. Обявлението с гъбовидния облак от атомен взрив отново ще изчезне, а сам Купър ще узнае само това, че капсулата, която е изчезнала, както ние предварително го предупредихме, изведнъж се е появила отново. Той изобщо няма да разбере, че по погрешка е бил в друго Столетие, а и ние няма да му кажем нищо по този въпрос. Ще му обясним, че сме пропуснали да му дадем някакво особено важно указание (ще скалъпим нещо), а после ни остава само да се надяваме, че той ще сметне епизода за маловажен и когато пише мемоара си, няма да упомене, че е бил изпращан два пъти в миналото.

Нойс повдигна изскубаните си вежди.

— Всичко това е доста сложно за мен — каза тя.

— Да. За съжаление.

Туисъл потри ръце и погледна Харлан и Нойс така, като че го измъчваха някакви вътрешни съмнения. След това той възвърна самообладанието си, извади нова цигара и дори успя да придаде на гласа си известна напереност:

— А сега, моето момче, желая ти успех.

Туисъл за миг стисна ръката на Харлан, кимна на Нойс и слезе от капсулата.

— Тръгваме ли вече? — попита тя, когато останаха насаме.

— След няколко минути — отвърна Харлан.

Той хвърли един кос поглед към Нойс. Тя го гледаше в очите, усмихната и безстрашна.

За момент Харлан изпита вътрешна необходимост да й отвърне със същата усмивка, но се въздържа. Та това бе чувство, а не разсъдък; инстинкт, а не мисъл. Той отмести очите си от девойката.

В самото пътуване нямаше нищо или почти нищо особено; то не се различаваше от обикновено пътуване с капсула. По едно време те почувствуваха някакво леко разтърсване, което вероятно съответствуваше на преминаването през долната граница на Вечността. То би могло да бъде просто плод на възбуденото им въображение, защото бе едва доловимо.