Айзък Азимов - Краят на вечността

— Съгласен съм — при едно условие.

— Отново условия? — намръщи се Туисъл, внезапно възвърнал си нормалното самочувствие.

— Условието е същото. Не искам нищо повече. Нойс трябва да е в безопасност. Тя ще дойде с мен. Няма да я оставя тук.

— Ти още не ми вярваш? Измамих ли те досега? Какво все още те безпокои?

— Само едно нещо, Компютър — мрачно отвърна Харлан. — Едно единствено. На 100000-ия имаше поставена бариера. Защо? Това е, което още не ми дава покой.

Тази мисъл непрекъснато го преследваше. В суматохата на подготовката за отпътуването времето неусетно летеше, но с всеки изминат ден тревогата на Харлан нарастваше. Отначало тя се вмъкна между него и Туисъл, а след това и между него и Нойс и в отношенията им настъпи отчуждение. Дори денят на самото заминаване не можа да изтръгне Харлан от състоянието на мрачна замисленост.

Когато Туисъл се завърна изтощен от едно заседание на Специалния Комитет към Съвета, Харлан едва можа да се насили да прояви поне минимален интерес към разискванията.

— Как мина? — запита той.

— Не беше от най-приятните разговори — уморено отвърна Туисъл.

Техникът бе готов да се задоволи с този отговор, но за да запълни паузата, промърмори:

— Надявам се, не сте им разказали за…

— Не съм, не съм — раздразнено каза Туисъл. — Не им казах нито за момичето, нито за твоята роля в историята с Купър. Заявих, че вината е била в неизправността на механизмите — просто неблагоприятно стечение на обстоятелствата. Поех цялата отговорност върху себе си.

Колкото и да бе обременен със своите черни мисли, Харлан все пак почувствува известно угризение на съвестта.

— Тази работа едва ли ще остане без последствия и за вас.

— Засега ръцете на Съвета са вързани. Ще трябва да изчакат, докато грешката бъде поправена. Дотогава не могат да ме докоснат. Ако се провалим, никой на никого не може нито да помогне, нито да навреди. Ако успеем, самата победа ще пледира за мен. Ако ли пък не… — старецът вдигна рамене. — Аз и без това смятам след приключването на тази работа да се оттегля от активна дейност.

Туисъл говореше с привидно безразличие, но нервно мачкаше цигарата между пръстите си и я захвърли, преди да я изпуши даже до половината.

— Аз бих предпочел изобщо да не ги посвещавам в това дело, но нямаше никаква друга възможност да използваме специалната капсула за ново пътуване отвъд долната граница на Вечността — с въздишка завърши Компютърът.

Харлан се обърна с гръб към него. Мислите му отново потекоха по установените вече пътища, които дни наред бяха изцяло заети с тази грижа. Техникът смътно дочу, че Туисъл каза нещо, но едва когато Компютърът повтори въпроса си, той се сепна и дойде на себе си:

— Моля?

— Питам: готово ли е момичето ти за път? И схваща ли тя какво й предстои да направи?

— Да, разбира се. Аз й обясних всичко.

— Е, как го прие тя?

— Какво?… А, да, да… хм… така, както и предполагах. Не се страхува.

— Останаха по-малко от три биочаса.

— Знам.

С това разговорът приключи и Харлан отново остана насаме с мислите си и подтискащото съзнание за големия товар, който бе длъжен да поеме върху плещите си.

След като бе привършено с товаренето на капсулата и управляващите механизми бяха регулирани, Нойс и Харлан се появиха облечени вече за път. Костюмите им наподобяваха селски дрехи от началото на 20-ия Век.

Нойс бе внесла някои корекции в препоръките на Харлан относно гардероба й, позовавайки се на женската си интуиция по въпросите на облеклото и естетиката. Тя грижливо бе избрала детайли за тоалета си от рекламните картинки в съответните томове на ежеседмичника и най-внимателно беше разглеждала вещите, доставени от десетина различни Столетия.

— Ти как мислиш? — понякога се допитваше Нойс до Харлан.

— Щом става дума за женска интуиция, ти сама най-добре можеш да прецениш — вдигаше той рамене.

— Това е лош знак, Ендрю — каза тя с пресилено безгрижен тон, който прозвуча доста фалшиво. — Прекалено отстъпчив си. И изобщо, какво става с теб? Ти не си на себе си. Вече няколко дни просто не мога да те позная.

— Нищо ми няма — унило отвърна Харлан.

Когато ги видя облечени като туземци от 20-ия Век, Туисъл направи опит да каже нещо духовито:

— Пресвято Време! — възкликна той. — Какви грозни одежди са носели хората в предисторическата епоха и все пак — ужасният костюм не е в състояние да скрие красотата ти, мила моя.