Айзък Азимов - Краят на вечността

От средата на рамото й се спускаха скъпоценни висулки и дрънчаха ту от едната, ту от другата страна, като привличаха вниманието върху изящните й гърди.

Тя седна на едно бюро в ъгъла на кабинета и само веднъж повдигна миглите си, за да плъзне поглед по лицето на Харлан.

Когато Техникът отново чу гласа на Финдж, Компютърът казваше:

— Ще изложите всичко в официален доклад, а междувременно може да ползвате стария си кабинет и жилище.

Харлан почти не си спомняше как точно се бе озовал извън кабинета. Вероятно просто си бе излязъл…

От обхваналите го многостранни чувства най-очевиден бе гневът. Да го порази Времето, не би трябвало да се разрешава такова нещо на Финдж! Застрашаваше се моралът на обществото. Това бе подигравка с…

Тук той се спря, отпусна юмруци и престана да стиска челюстите си. Тази работа не може да се остави така! Той се отправи с решителна крачка към бюрото на Свързочника и стъпките му остро отекнаха в собствените му уши.

Свързочникът вдигна глава, като се стараеше да не среща погледа на Техника, и старателно произнесе:

— Слушам ви, сър.

— В кабинета на Финдж седи една жена. Тя… отскоро ли е тук?

Смяташе да зададе въпроса си просто между другото, с безразличие и дори с досада. Но той прозвуча като удари на цимбали.

Свързочникът сякаш се пробуди от тези думи. Погледът му заблестя при мисълта за сексапилната жена и той съучастнически погледна другия мъж пред себе си, като за миг дори забрави, че той бе Техник.

— За малката ли става дума? Уф! Не ви ли се струва, че тя е устроена като отходно място на силово поле?

Харлан се позапъна:

— Отговорете конкретно на въпроса ми.

Удивен от тона, с който Харлан веднага го постави на дистанция, Свързочникът широко отвори очи и част от въодушевлението му се изпари.

— Отскоро. Тя е от Временните — обясни той.

— Каква служба изпълнява?

По лицето на Свързочника бавно се разля усмивка, която прерасна в цинично хилене:

— Води се секретарка на шефа. Името й е Нойс Ламбънт.

— Добре, достатъчно.

Харлан рязко се обърна и си тръгна.

Първото му Наблюдателско излизане в 482-ия стана на другия ден, но продължи само трийсет минути. Очевидно то бе само ориентационна обиколка, чиято цел бе да въведе Харлан в характера на заобикалящата го среда. Следващия ден пътешествието му във Времето продължи час и половина, а третия ден той остана свободен.

Запълваше времето си, като препрочиташе и си припомняше предишните си отчети, опресняваше знанията си по езика на Столетието и привикваше с местните костюми.

За тези две биогодини в 482-ия бе извършена Промяна на Реалността, но тя бе съвсем незначителна. Една политическа клика, която беше на власт, премина в опозиция, но други особени промени като че ли нямаше.

Без сам да разбира напълно защо, Харлан придоби навика да се рови из предишните си отчети, за да получи сведения за аристократите. Бе невъзможно да не е правил подобни Наблюдения.

Разбира се, че бе правил, но те бяха сухи, безлични. Фактите, които беше регистрирал, се отнасяха до класата, а не до отделни индивиди.

Естествено, пространствено-хронологичните му инструкции никога не бяха изисквали и дори не разрешаваха Наблюдения върху аристокрацията в собствената й среда. Но защо — това Наблюдателят нямаше власт да узнае. Харлан негодуваше срещу себе си за любопитството, което проявяваше към този въпрос.

За трите първи дни от пребиваването си в 482-ия той бе зърнал Нойс Ламбънт четири пъти. При първата среща Харлан бе обърнал внимание само на дрехите и украшенията й. Сега той забеляза, че девойката бе с половин глава по-ниска от него — пет фута и шест инча, но изглеждаше доста по-висока благодарение на стройната си фигура, изправена стойка и грациозна походка. Първото впечатление на Харлан за възрастта й също се оказа погрешно; навярно наближаваше трийсетте, във всеки случай бе прехвърлила двайсет и пет.

Бе тиха и сдържана. Веднъж, като го срещна в коридора, тя му се усмихна, а след това сведе поглед. Харлан се отдръпна, да не би случайно да се докосне до нея, а след това ядосан продължи пътя си.

В края на третия ден Харлан започна да осъзнава, че дългът му на Вечен не му даваше право на избор. Безспорно положението на девойката бе удобно за нея самата. Несъмнено Финдж не бе нарушил буквата на закона. Но въпреки това недискретността на Компютъра и неговото лекомислие очевидно противоречаха на духа на правилата и затова трябваше да бъдат санкционирани по някакъв начин.