Айзък Азимов - Краят на вечността

Туисъл крещеше със старчески фалцет:

— Всемогъщо Време, откога, младежо, си се произвел член в Съвета на Времето? Ти ли си тоя, който се разпорежда тук? Искам да знам кой кого командува, ти — мен или аз — теб, а? И откога, моля, сам вземаш решения за движението на капсулите?

От време на време Туисъл прекъсваше упреците с гневни изблици като: „Отговаряй!“ — и не дочакал отговор, продължаваше да засипва Харлан с нови, саркастични въпроси.

— Ако само още веднъж си позволиш подобно своеволие, ще те пратя да ремонтираш канализацията и ще останеш на това място до края на живота си. Надявам се, че съм достатъчно ясен — каза той в заключение.

Харлан, блед от все по-голямото си смущение, едва прошепна:

— Никой никога не ми е споменавал, че не бива да взимам със себе си в капсулата Ученика Купър.

Това обяснение не смекчи Туисъл.

— Що за оправдание е това двойно отрицание, момко? Никой никога не ти е забранявал да го напиеш. Никой никога не ти е нареждал да не му обръснеш главата. И накрая, никой никога не ти е поръчвал да не го набучиш на шиш, снабден с добре подострена кука. Всемогъщо Време, какво ти беше казано да правиш с него?

— Да го занимавам с праистория.

— Това се иска от теб. Нищо повече.

Туисъл хвърли цигарата си и я размаза яростно с крак, като че бе лицето на най-върлия му враг.

— Бих искал да спра вниманието ви, Компютър — осмели се да каже Харлан, — на обстоятелството, че много от Столетията в настоящата Реалност в някои отношения са твърде сходни с определени епохи от праисторията. Намерението ми беше да покажа на Ученика какво представлява едно пътуване в тези Времена, като, разбира се, стриктно се придържам към пространствено-хронологичното указание.

— Какво? Слушай, дебела главо, а нямаш ли намерение поне от време на време да ми искаш разрешение за някои неща? С въпроса за пътуванията във Времето ликвидирахме — категорично не. Ще го занимаваш само с праистория. Никаква практика. Никакви лабораторни експерименти. Ами че иначе утре може да ти хрумне да измениш Реалността само за да му покажеш каква е технологията.

Харлан облиза със сух език пресъхналите си устни, обидено промърмори нещо в знак на примирено съгласие и чак тогава получи разрешение да си върви.

Трябваше да минат няколко седмици, докато се излекуват наранените му чувства.

Харлан бе набрал двегодишен стаж като Техник, когато за пръв път, откакто бе напуснал 482-ия заедно с Туисъл, отново се озова там. Едва го позна.

Но не Секторът, а той самият се бе променил.

Двете години работа като Техник бяха оказали многостранно въздействие върху него. В известен смисъл те засилиха чувството му за сигурност. Вече не му се налагаше да учи нов език, да привиква с нов стил облекло и нов начин на живот при всеки нов Наблюдателен обект. От друга страна, за тези две години той се затвори в себе си и почти забрави крепкото приятелство, което сплотяваше останалите Специалисти във Вечността.

Но най-голямата промяна, която бе внесла новата професия в живота на Харлан, бе, че тя разви у него чувството за власт. Техникът държеше в ръцете си съдбините на милиони и щом затова трябваше да бъде осъден на самота, той дори щеше да бъде горд с нея.

Ето защо Харлан изгледа студено Свързочника, който седеше на бюрото си пред входа на 482-ия, и се представи, като отчетливо изговаряше отделните срички:

— Техник Ендрю Харлан съобщава на Компютър Финдж, че е пристигнал в 482-ия по временно назначение и очаква нарежданията му.

Свързочникът, човек на средна възраст, рязко вдигна очи към новодошлия и веднага отмести погледа си, но Харлан не му обърна внимание.

Това бе разпространеният всред повечето Вечни „Рикошет за Техника“ — бърз, кос поглед към розовочервения отличителен знак на рамото, след това — огромно усилие да не го поглеждат повторно.

Харлан се взря в емблемата на човека от канцеларията. Не беше жълта като на Компютрите или зелена като на Проектантите, не бе и синя като на Социолозите, нито бяла като на Наблюдателите. Тя изобщо не беше емблема на Специалист — затова нямаше определен цвят, — просто една синя резка на бял фон. Човекът бе Свързочник, кажи-речи, Работник по Поддържането. Разстоянието от него до Специалиста бе от земята до небето.

А дори и той го погледна с популярния „рикошет за Техника“.

— Е, успяхте ли? — запита Харлан доста унило.

— Опитвам се да се свържа с Компютър Финдж, сър — бързо отвърна Свързочникът.