Айзък Азимов - Краят на вечността

Харлан бе запомнил 482-ия със стабилността и внушителността му, но сега му се виждаше почти мизерен.

Бе привикнал със стъклото и порцелана на 575-ия, с неговия култ към чистотата. Приспособил се беше към един свят на белота и ясни тонове, с редки проблясъци на нежно пастелни цветове.

Тежките гипсови завъртулки, крещящите цветове и боядисаните метални конструкции на 482-ия будеха отвращение у Харлан.

Дори Финдж му се струваше различен, по-нисък. Само преди две години за Наблюдателя Харлан всеки жест на Финдж бе изглеждал зловещ и властен.

Сега, от недостижимия и самотен пиедестал на новото си положение, Харлан виждаше Финдж като жалка и загубена фигура. Техникът го наблюдаваше как разгръща перфоленти и се кани да вдигне глава с вид на човек, който е решил, че е накарал посетителя да изчака необходимото време и вече може да заговори с него, без да урони авторитета си.

Харлан бе узнал от Туисъл, че Финдж е роден в енергетичен Век — 600-ия; това обясняваше много неща. Резките пристъпи на избухливост у него можеха да бъдат естествен резултат от постоянното чувство за несигурност на един тежък човек, привикнал със стабилността на силовите полета, който се чувствува нещастен, че трябва да борави само с крехка, чуплива материя. Безшумното му движение на пръсти (Харлан отлично си спомняше котешката му походка; често, вдигайки глава от масата, той виждаше Финдж, изникнал неизвестно откъде, да се взира в него) вече му се струваше не толкова лукаво и подло, колкото неохотно движение на човек, който живее в постоянен, макар и неосъзнат страх, че подът ще се продъни под тежестта му.

„Не е за тоя Сектор. Спасява го само едно ново назначение“ — помисли си Харлан със закачливо снизхождение.

— Здравейте, Техник Харлан — най-после се обърна Финдж към него.

— Здравейте, Компютър.

— Изглежда, че за тези две години… — започна Финдж.

— Две биогодини — поправи го Харлан.

Финдж учудено го погледна:

— Две биогодини, разбира се.

В обикновения смисъл на думата Времето не съществуваше в рамките на Вечността, но човешките тела остаряваха и това бе сигурна и неизбежна мярка за хода на Времето дори при липсата на отличителни физични явления. Биологичното Време течеше и за една биогодина във Вечността човек остаряваше колкото за една обикновена година във Времето.

При все това дори и най-педантичните Вечни твърде рядко си спомняха това разграничение. Беше твърде удобно да се каже: „Сбогом до утре“, „Липсваше ми вчера“ или „Ще се видим другата седмица“, също като че наистина съществуваха понятията „утре“, „вчера“ или „миналата седмица“ и в някакъв друг освен в биологичен смисъл. И естествените инстинкти на човечеството бяха задоволявани, като всички дейности във Вечността се пригодяваха към произволно избран двайсет и четири „биочасов“ ден, формално разделен на „ден“ и „нощ“, „днес“ и „утре“.

— Откакто вие заминахте преди две биогодини , 482-ият постепенно бе обхванат от криза. Твърде особена. Деликатна. Почти безпрецедентна. И именно сега, повече от всякога, се нуждаем от точни Наблюдения.

— Затова и сте ме повикали, нали?

— Да. Вярно е, че в известен смисъл Наблюдателската работа за един изявен Техник е просто пилеене на таланта му, но със своята яснота и интуитивност вашите предишни Наблюдения бяха безупречни. Точно това ни е нужно сега. Разрешете да ви опиша някои подробности…

Но на тази среща Харлан така и не можа да узнае какви бяха тези подробности. Финдж започна да говори, но вратата се отвори и Харлан вече не го чуваше.

Погледът му бе прикован от девойката, която влезе в стаята.

Не че Харлан никога преди това не бе виждал момиче във Вечността. „Никога“ бе твърде силна дума. „Рядко“ да, но не и „никога“.

Но такава девойка! И то — във Вечността!

В своите придвижвания през Времето Харлан бе видял много жени, но тогава за него те бяха кажи-речи неодушевени предмети — като стените и браздите, като количките и ръкавичките, като топките и котките. Просто факти, подлежащи на Наблюдение.

Във Вечността момичетата бяха съвсем друга работа. И изведнъж — такава девойка!

Беше облечена така, както се обличаха аристократките от 482-ия. Панталони от ефирна материя до коленете, които фино подчертаваха бедрените извивки, и прозрачна пелерина от талията нагоре — това бе всичко.

Косата й бе тъмна, лъскава и достигаше до раменете й, устните бяха очертани с червен молив — тънко отгоре и плътно отдолу, и й придаваха прекомерно нацупено изражение. Горните клепачи и ушните й миди бяха обагрени бледорозово, а младежкото й, почти детинско лице бе ослепително млечнобяло.