Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

— Победихме, Теидез! — извика първата през рамо. Беше облечена с жакет за езда от синьо кадифе и вълнена разцепена пола в същия цвят. Косата й се беше измъкнала изпод изкривеното на една страна момичешко дантелено боне и къдриците й, нито руси, нито червени, а по-скоро с нюанса на кехлибар, лъщяха под лъчите на залязващото слънце. Устните й бяха широки и плътни, кожата — бледа, а очите интригуваха с тежките си клепачи, сега присвити от смях. По-високата й другарка — задъхана брюнетка в червено — се ухили и изви снага върху седлото, когато се появи и останалата част от кавалкадата.

Един още по-млад господин, с къс ален жакет с избродирани по предницата сребърни зверове, мина през портата на гърба на още по-впечатляващ кон, лъскавочерен, с вирната копринена опашка. От двете му страни яздеха двама коняри със застинали лица, а след него — някакъв намусен господин. Косата му беше същата като на… сестра му, най-вероятно, да, точно така, къдрава като нейната и един нюанс по-червена, устата му също беше широка, само че по-нацупена.

— Надбягвахме се до началото на нагорнището, Изел. Не си честна.

Тя изкриви лице към високопоставения си брат, сякаш казваше: „О, колко си досаден!“. После, още преди препъващият се слуга да нагласи пейчицата, с чиято помощ дамите се качваха и слизаха от конете, се плъзна от седлото и скочи на земята.

Тъмнокосата й приятелка също изпревари своето конярче и слезе сама, после му подаде юздите с думите:

— Погрижи се бедните добичета да се поразходят, докато им изсъхне потта, Дени. Много ги пресилихме днес. — Донякъде в противоречие на собствените си думи, тя лепна една целувка по бялото петно върху челото на своя кон и когато той я побутна напомнящо с муцуна, бръкна в джоба си и пъхна нещо вкусно в устата му.

Най-накрая, с няколкоминутно закъснение, в двора се появи и една по-възрастна жена със зачервено лице.

— Изел, Бетриз, по-бавно! Майката и Дъщерята са ми свидетели, не може да яздите през половин Валенда като умопобъркани, момичета!

— Намалихме. Всъщност вече сме спрели — логично отбеляза тъмнокосото момиче. — Не можем да надбягаме езика ти, добричката ми ти, колкото и да се опитваме. И най-бързият кон в Баошия не може да го задмине.

Възрастната жена завъртя очи в отчаяние и изчака конярчето да й подложи пейчицата.

— Баба ви ви купи онова прекрасно бяло муле, царевна, а не сте го яхнали нито веднъж! То би ви подхождало много повече.

— И би било много по-бавно — отвърна й през смях момичето с кехлибарената коса. — Пък и бедният Снежко целия са го излъскали и гривата са му сплели на плитчици за процесията утре. Щях да разбия сърцата на конярите, ако го бях извела на езда в тази кал. Решили са да го държат увит в чаршафи цяла нощ.

Възрастната жена, която едва си поемаше дъх, позволи на конярчето да й помогне със слизането. Отново на собствените си крака, тя се разтъпка, подритвайки полите си, и протегна явно наболяващия я гръб. Младият господин напусна двора, обграден от рой готови да му услужат слуги, а двете девойки, глухи за безконечното мърморене на придворната си дама, хукнаха да се надбягват до вратата на централната кула. Тя ги последва, като клатеше глава.

Когато стигнаха до вратата, оттам излезе набит мъж на средна възраст в строги черни дрехи и им рече с глас, лишен от гняв, затова пък повече от твърд:

— Бетриз, ако пак те видя да пришпорваш коня си по нанагорнището като днес, ще ти го взема. А ти можеш да използваш прекомерната си енергия, като тичаш след царевната със собствените си крака.

Тя побърза да приклекне в реверанс и измърмори едно уплашено: „Да, папа.“

Кехлибаренокосото момиче веднага й се притече на помощ:

— Моля ви да извините Бетриз, сер ди Ферей. Вината беше моя. Тя нямаше друг избор, освен да ме следва.

Веждите му помръднаха и той й се поклони леко.

— В такъв случай може би е добре да се замислите, царевна, дали е редно един водач да повлича следовниците си в грешка, когато знае, че самият той ще избегне наказанието.

При тези думи и момичето с кехлибарените коси присви широките си устни. След дълъг поглед изпод мигли също преви колене в намек за реверанс; после двете момичета хлътнаха бързо-бързо във вратата, спестявайки си по-нататъшното конско. Мъжът в черно въздъхна дълбоко. Придворната дама, която крачеше тежко след поверениците си, му кимна с благодарност.

Дори и без тези улики Казарил лесно щеше да познае в мъжа кастелана на замъка по дрънченето на ключовете, закачени на украсения му със сребърни капси колан, и по веригата със знака на службата му около врата. Изправи се моментално, когато мъжът тръгна към него, и рискува с твърде несръчен поклон, който излезе и недостатъчно нисък поради старите сраствания по гърба му.