Лоис Бюджолд - Проклятието на Шалион

Най-накрая ръката му помръдна от разбуденото любопитство да разгърне книжлето. Може вътре да беше написано името на собственика — и така да се разбули мистерията. Страниците се оказаха изпълнени с гъст ръкопис, тук-там имаше малки диаграми. И всичко беше шифровано.

Той примигна и се приведе по-близо, очите му се заеха да разгадаят тайнописа почти против волята му. Беше огледално писмо. И със система за замяна на буквите — тези системи можеха да бъдат трудни за разгадаване. Но, за негов късмет, една кратка дума се повтаряше три пъти на същата страница и това му даде ключа. Търговецът беше избрал най-детинския тайнопис, като просто беше преместил всички букви с една позиция и не си беше направил труда да променя повече системата. Само дето… написаното не беше на ибрийския език, който се говореше, в различните му разновидности, в царствата Ибра, Шалион и Бражар. Беше на дартакийски, който се говореше в най-южните провинции на Ибра и във великата Дартака отвъд планините. Почеркът на мъжа беше ужасен, правописът му — още повече, а познанията му по дартакийска граматика бяха, по всичко личеше, кажи-речи несъществуващи. Щеше да е по-трудно, отколкото си беше помислил отначало. Щяха да му трябват лист и писалка, някое тихо местенце, време и добра светлина, ако искаше да разбере нещо от тази каша. Е, можеше да е и по-лошо. Можеше да е шифровано на лош рокнарийски.

Все пак беше почти сигурно, че това са бележките на мъртвия върху магическите му експерименти. Поне това Казарил можеше да отгатне. Предостатъчно да го осъдят и да го увисят на въжето, ако вече не беше мъртъв. Наказанията за практикуване — не, за опит дори за практикуване — на магия за смърт бяха жестоки. Наказанието за успешно направена магия обикновено се смяташе за излишно, защото Казарил не беше чувал за причинена по този начин смърт, която да не е струвала живота на човека, който я е предизвикал. Без значение чрез каква връзка злосторникът е принудил Копелето да пусне един от демоните си в света, той винаги се връщаше или с две души, или с нито една.

Впредвид това би трябвало да има още един пресен труп някъде из Баошия… Поради това си естество, магията за смърт не беше особено популярна. Тя не допускаше заместници или пълномощници в двуострото си поразяващо действие. Да убиеш означаваше сам да бъдеш убит. Нож, меч, отрова, сопа, почти всеки друг метод беше за предпочитане, ако държиш да оцелееш след злодеянието си. Но, от самозаблуда или отчаяние, от време на време хората все още прибягваха и до това. Книжката съвсем определено трябваше да бъде върната на селската свещена, която на свой ред да я предаде на който там висшестоящ служител в Храма на боговете се падаше задължението да разследва случая от името на царството. Казарил свъси чело, поизправи гръб и затвори опасната книжка.

Топлата пара, еднообразният ритъм на движенията на жените и приспивните им гласове, както и собственото му изтощение го изкушиха да полегне на една страна, свит на пейката, подложил книжлето под бузата си. Ще затвори очи само за миг…

Събуди се и се стресна, нещо изпука болезнено в схванатия му врат, а под пръстите си усети нещо дебело и вълнено, което не трябваше да е там… някоя от перачките беше метнала одеяло отгоре му. Неволна въздишка на благодарност се изскубна от гърдите му при тази небрежна проява на милосърдие. Изправи се с мъка и прецени светлината. Дворчето вече тънеше почти цялото в сянка. Изглежда, беше проспал по-голямата част на следобеда. Беше се събудил от тупването на почистените му и излъскани, доколкото това беше възможно, ботуши, които перачката беше пуснала отвисоко на плочите. Тя остави купа с нагънатите му дрехи, както хубавите, така и парцаливите, на пейката до него.

Като си спомни реакцията на момчето от банята, Казарил попита несмело:

— Дали нямате някоя стаичка, където да се преоблека, госпожа? — „Насаме“.

Тя кимна сърдечно и го заведе в една скромна спалня в задната част на къщата. Западна светлина се сипваше през малкия прозорец. Казарил разгъна чистото си пране и огледа с неприязън опърпаните дрехи, които беше носил седмици наред. Едно овално огледало на поставка в ъгъла, най-богатата украса на малката стая, реши дилемата му.

Внимателно, след още една благодарствена молитва към духа на покойника, чийто неочакван наследник се беше оказал, той облече чистите тесни памучни панталони, хубавата бродирана риза, кафявата вълнена роба — топла от ютията, макар още да беше влажна по шевовете — и, най-отгоре, черния плащ, който падаше на щедри гънки до глезените му, прошарен с лъскавия сребърен ширит. Дрехите на мъртвия бяха достатъчно дълги, макар и възширочки върху измършавялата фигура на Казарил. Той седна на леглото и пъхна крака в ботушите си, чиито токове се бяха разкривили, а износените им подметки едва ли бяха по-дебели от пергамент. Не се беше виждал в огледало, което да е по-голямо или по-добро от парче излъскана стомана от колко… три години? Това беше от стъкло и можеше да се накланя напред и назад, да показва горната или долната му половина, така че той успя да се огледа от главата до петите.