Робърт Хайнлайн - Врата към лятото

Свих основната идея за самостоятелното й движение от „електрическите морски костенурки“, описани в „Сайънтифик Америкън“ към края на четирийсетте, задигнах схемата за управление на паметта от „мозъка“ на управляема ракета (най-готиното нещо на свръхсекретните джаджи е, че не ги патентоват), взех почистващите механизми и свързващите елементи от дузина машинарии, включително и от машината за излъскване на подове, използвана във военните болници, взех елементи от автомат за безалкохолни напитки, както и онези „ръце“, които се използват в атомните заводи за манипулации с всичко „горещо“. В цялата моя машина нямаше всъщност нищо ново; нов бе само начинът, по който я събрах. „Гениалното озарение“, което се изисква от закона, се състои в това да си намериш добър адвокат по патентно право.

А гениалното инженерно решение бе по-скоро в олекотеното производство; цялата машинка можеше да се сглоби от стандартни части, поръчани по католага „Суийт“, с изключение на две триизмерни профилни шайби и една печатна платка. Платката я получавахме от подизпълнител; шайбите майсторях сам в бараката, която наричахме нашата „фабрика“, като използвах автоматични инструменти — излишъци от армията. Отначало аз и Майлс бяхме цялата поточна линия — с чуковете, пилите, бояджийския пистолет. Пилотният модел ни струваше 4317,09 долара; цената на първите сто парчета бе малко над 39 долара всяко — дадохме ги на лосанджелиска търговска фирма за 60 долара, тя пък ги пусна по 85. За да ги вземат всичките, се наложи да ги дадем на консигнация, тъй като не можехме да си позволим рекламна кампания, и едва ли не гладувахме, докато не започнаха да идват първите чекове. Сетне „Лайф“ пусна статия на две страници за „Наето момиче“ и… след това вече въпросът бе да успеем да намерим достатъчно работници, които да сглобяват чудовището.

Бел Даркин постъпи при нае малко след това. Майлс и аз чаткахме писмата си на една допотопна „Ъндъруд“ от 1908 г; взехме я на работа като машинописка и счетоводителка, наехме една електрическа машина с хубав шрифт и карбонова лента, а аз измислих „главата“ на бланките. Тогава бяхме изцяло затънали в работа, Пийт и аз спяхме в работилницата, а Майлс и Рики живееха в една къщурка наблизо. Оформихме юридическия си статус, за да защитим правата си. За да се основе корпорация трябват най-малко трима; дадохме на Бел част от дяловете и я назначихме за секретар-ковчежник. Майлс бе президент и главен мениджър; аз — главен инженер и председател на борда… с 51 на сто от акциите.

Искам да ви стане ясно защо държах да имам контролния пакет акции. Не бе от алчност; просто исках да си бъда сам началник. Майлс започна като наемен служител, аз му дадох кредит да стане акционер. Повече от 60 на сто от парите, с които започнахме, и 100 процента от изобретателската и инженерната работа бяха мои. Майлс не би могъл да направи „Наето момиче“, докато аз можех да го произвеждам с които и да е дузина съдружници или пък и без тях — макар че сигурно нямаше да успея да спечеля от това; Майлс бе бизнесмен, докато аз не бях.

Но исках да съм сигурен, че ще запазя контрола върху предприятието — дадох на Майлс също толкова голяма свобода по отношение на бизнеса… и както се оказа в крайна сметка — прекалено голяма.

„Наето момиче — М1“ се продаваше като топъл хляб, аз се бях заел да подобря машината и да монтирам истинска поточна линия, да назнача главен майстор, който да я управлява, сетне с най-голям кеф се хванах да измислям нови домакински уреди. Дотогава бе мислено удивително малко за домакинския труд, макар той да е поне 50 на сто от цялата работа на света. В женските списания пишеха за „облекчаване на труда в дома“, за „функционалните кухни“, но това си бяха само бъртвежи; на снимките им се виждаха такива подредби на работните помещения, които по същество не се отличаваха от онези по шекспирово време; техническата революция, която бе заменила конската тяга с реактивния двигател още не бе стигнала до дома.

Придържах се към убеждението, че домакините са консервативни по същество. Никакви „машини в къщи“ — само приспособления, които да заместят изчезналите слуги, което ще рече — за чистене, готвене и гледане на деца.

Замислих се за мръсните прозорци и за онази ивица мръсотия върху емайлираната повърхност на ваната, която толкова трудно се изтърква, след като трябва да се сгънеш на две, за да я изчистиш. Така се роди един електростатичен уред, който бе в състояние да заличи мръсотията от която и да е гладка силикатна повърхност — прозорци, вани, тоалетни чинии — всичко от сорта. Това бе „Уили Прозореца“ — истинско чудо бе, че някой друг не го бе измислил преди мен. Задържах пускането му на пазара, докато не свалих цената му дотам, че хората да не могат да му устоят. Знаете ли колко струваше един час ръчно почистване на прозорците?