Л. Хабърд - Бойно поле Земя I

Въпреки всичко не е било съвсем напразно. От пожълтялата карта, която стискаше в лапите си, научи, че върху планетата има останали още няколко групи от местните жители. Или поне е имало преди няколкостотин години.

Някои обитаваха място, което чинкосите нарекли „Алпи“. На брой бяха не повече от няколко дузини. Петнайсетина се намираха в ледения пояс, известен като „Северния полюс“ и „Канада“. Неустановен брой хора живееха в „Шотландия“ и „Скандинавия“, а също и в едно място, наречено „Колорадо“.

За пръв път срещаше названието, което чинкосите използвали за главния минен комплекс — „Колорадо“. Гледаше картата с насмешка — „Скалистите планини“, „връх Пайк“. Смешни имена на езика на чинкосите. Иначе те използваха езика на психлосите, като стриктно спазваха всички граматически правила до последната запетайка. Но имаха странно въображение.

Не намери това, което го интересуваше, но все пак не си пропиля времето напразно, защото за неговите планове не беше излишно да знае, че на планетата има и други хора.

Ще трябва и този път да разчита на това, което не го беше подвело досега — методите и средствата на службата за сигурност. Налагаше се да ги приложи незабавно.

Той излезе, затвори вратата след себе си и огледа този чужд и враждебен свят. Древните канцеларии, помещения и зоологическата градина на чинкосите бяха кацнали върху хълма зад минния комплекс. Съвсем близо до него, но все пак по-високо. Тези нагли копелета! Оттук можеше да се наблюдава цялата околност. Виждаше се платформата за телепортиране, както и базата, в която се складираше рудата; мястото не изглеждаше кой знае колко оживено. Ако не изпълнеха нормите за количествата руда, Междугалактическата щеше да вдигне голяма шумотевица. Надяваше се, че няма да бъде затрупан с разследвания, поръчани от центъра.

Синьо небе. Жълто слънце. Зелени дървета. И вятърът, който духаше в лицето му, беше чисто и просто отровен въздух.

Как мразеше това място!

Мисълта, че може да остане тук по-дълго, го накара да заскърца със зъби.

И какво ли можеше да се очаква от един чужд свят?

След като приключи разследването за изчезналия трактор, щеше да приложи изпитаните методи на службата за сигурност върху заловеното животно.

Това беше единственият начин да се измъкне от тази адска дупка.

Джони гледаше чудовището.

Беше прежаднял, прегладнял и загубил надежда, струваше му се, че плува в море от неизвестност.

Чудовището дойде в клетката, като разтърсваше земята при всяка стъпка, и известно време стоя и гледа Джони с пробляскващи кехлибарени очи. После се разшета наоколо.

Сега проверяваше прътите на оградата, като ги разтърсваше един по един. Вероятно искаше да се увери, че са здраво закрепени. Доволно от резултата, то се затътра из клетката, като оглеждаше пода й.

Спря пред онези неща, с които се бе опитало да го нахрани. Джони ги бе изхвърлил колкото се може по-надалеч, защото изпускаха отвратителна остра миризма. Чудовището ги преброи. Аха, значи може и да брои!

Известно време внимателно оглеждаше нашийника и въжето. След това направи нещо много странно — освободи другия му край от пръта. Джони затаи дъх. Може би щеше да получи възможност да стигне до торбите си?

Не, чудовището просто закачи въжето на един друг прът. Метна небрежно примката и излезе през вратата.

Забави се малко при нея, докато връзваше теловете, с които я затваряше, и когато си тръгна, като че ли не забеляза, че един от тях се откачи.

Чудовището тежко се отправи към лагера и изчезна от погледа му.

Главата на Джони се въртеше и той си помисли, че от глада и жаждата вече му се привиждат разни неща. Не смееше да се надява, но така си беше — въжето можеше лесно да се откачи, а вратата този път беше вързана толкова хлабаво, че спокойно би могъл да се справи с нея.

Изчака, за да се увери, че чудовището наистина си е отишло.

Сега беше моментът.

С ловко движение отметна въжето и го откачи от високия кол на оградата.

Нави го около кръста си и пъхна свободния му край в колана си, за да не му пречи.

Втурна се към торбите.

Развърза ги с треперещи ръце. Надеждите му се изпариха. Мехът с вода се беше спукал вероятно още при падането и нещата вътре бяха влажни. Свинското месо, което беше увил в кожа, за да го предпази от палещите лъчи на слънцето, се беше развалило и той от опит знаеше, че е по-добре да не се докосва до него.

Погледна към вратата. Трябваше да опита.