Л. Хабърд - Бойно поле Земя I

Опита се да изплюе каквото може. От жаждата устата му беше пресъхнала, но той се бореше да премахне и най-малкото парченце от тази отрова, която го изгаряше.

Чудовището се отдръпна, вперило поглед в него.

— Вода! — помоли Джони, щом овладя треперенето на тялото и гласа си. — Моля, вода!

На всяка цена трябваше да изплакне устата си от тази гадост.

Посочи устата си и повтори: „Вода!“.

Чудовището стоеше, без да помръдне. В присвитите му зад маската очи гореше зловещ огън.

Джони стоически се овладя. Не трябваше да изглежда слаб и да хленчи. На света съществуваше и чувство, наречено гордост. Лицето му стана решително и спокойно.

Чудовището се наведе, провери нашийника и въжето, обърна се и излезе. Затвори вратата с трясък, заключи я и се отдалечи.

С наближаването на нощта сенките се удължаваха.

Джони погледна към торбите си, които лежаха до вратата. Имаше чувството, че се намират на хиляди мили от него.

Задушаваше се от мъка. Доколкото знаеше, Уиндсплитър бе мъртъв или много тежко ранен. И той щеше да загине, но от глад и жажда.

Започна да се здрачава.

Мисълта, че Криси бе обещала да тръгне да го търси, го разтресе — това означаваше сигурна смърт за нея. Почувствува се смазан.

Малкото блестящо око го гледаше отвисоко, без да мига.

На следващия ден Търл отново започна да рови из запустелите помещения на древните чинкоси.

Това занимание не му беше особено приятно. Те се намираха извън херметично затворените куполи на минния комплекс и се налагаше да носи дихателна маска. Чинкосите са могли да дишат въздуха на Земята. Макар че помещенията са запечатани, те не бяха поддържани столетия наред и атмосферните условия бяха оставили своя отпечатък.

Имаше безкрайни редици рафтове с книги и безброй шкафове, служили за картотеки. Стари изподраскани бюра, които се разпадаха само като ги докоснеш. Чекмеджета, пълни с боклуци, и всичко беше покрито с дебел слой бял прах. Добре все пак, че работеше с маска и не му се налагаше да го диша.

Какви смешни същества са били чинкосите! Те били използвани от Междугалактическата минна компания, за да се парират протестите на някои по-войнствени и могъщи светове, че разработването на находищата руши екологичната среда. По това време компанията преуспявала и печалбите течали като пълноводна река. Но се намерил един глупак от директорите в ръководството й, който създал Отдела за култура и етнология, с инициали ОКЕ. Вероятно в началото се наричал „екологичен“, ала чинкосите умеели да рисуват и някаква алчна съпруга на един от началниците решила, че ще спечели цяло състояние, като продава на други планети произведенията им, и накарала да сменят името. Можеха да се научат много неща за отминали времена и събития, ако се поровиш в архивите на службата за сигурност.

Но не корупцията, а стачката, която чинкосите измислили, станала причина за тяхното унищожение. Службата за сигурност не смееше да докосне дори с лапа когото и да било от корумпираните директори. Стачката беше нещо съвсем различно — истинско престъпление.

Чинкосите си бяха отишли оттук много преди това и мястото наистина беше запустяло. В края на краищата за каква култура на тази планета можеше да става дума? От местното население не беше останало почти нищо, което да заслужава внимание. А и на кого ли му пукаше? Но по неведомите закони на бюрокрацията чинкосите бяха работили като луди. Само като погледнеш стотиците метри шкафове с книги, можеш да си представиш каква огромна и скучна работа са свършили.

Търл търсеше някакво ръководство, в което да са описани хранителните навици на човека. Не беше възможно добросъвестните чинкоси да не са проучили и това.

Той ровеше и ровеше. Отваряше и захвърляше настрана стотици указатели. Навеждаше се и пъхаше лапите си в шкафове. Научи всичко за глупостите, с които са се занимавали в тези разхвърляни канцеларии, но не откри нищо, което да му подскаже с какво се хранят хората. Разбра какво ядат мечките. Разбра какво ядат планинските кози. Дори намери една монография, която с надутия си научен стил намирисваше на хвърлени на вятъра пари и надълго и нашироко описваше какво яде някакво животно, наречено кит. Едва накрая на трактата — и това беше най-смешното, ставаше ясно, че по времето, когато е бил писан, китовете отдавна са били измрели.

Търл стоеше сред този хаос и се чувствуваше отвратително. Нищо чудно, че компанията беше разкарала ОКЕ от Земята. Какъв смисъл е имало да бръмчат наоколо, да хабят гориво, специално за тях да работи завод за хартия, голям едва ли не колкото цял рудник, и след това да си вадиш очите, като четеш ненужни неща…