Л. Хабърд - Бойно поле Земя II

— Не можем да се справим с това — сподели един ден с Джони Робърт Лисицата.

Джони само се усмихна леко и му отвърна:

— А нужно ли е?

Освен че се бе заел да запише разказа на Джони за случилото се в бомбардировача, макар че той бе твърде фрагментарен, за да се нарече история, историкът се бе нагърбил и със задачата да събира факти от историята на различните племена през последното хилядолетие. Няколко китайци със сериозни очи бяха дошли от китайските планини да му помагат, но макар усилено да учеха английски, все още не можеха да бъдат много полезни.

Отначало изглеждаше, че езикът ще се окаже сериозна пречка. Но скоро стана ясно, че бъдещият образован човек ще трябва да владее три езика — психлоски като технически език, английски — езика на изкуствата, хуманитарните науки и управлението и собствения си племенен език, ако е различен от английския. Пилотите говореха помежду си на психлоски. Всички надписи в самолетите бяха написани на този език, а също и наръчниците за управление и всичко останало.

Много хора протестираха, че се говори езика на омразните психлоси. Но скоро историкът разбра, че в действителност като език психлоският е съставен от езиците на други народи от вселените и никога не е съществувал самостоятелен език, наречен „психлоски“. Хората се зарадваха на това откритие и оттогава започнаха да го изучават с по-голямо желание, но предпочитаха да го наричат „технически“.

Свещеникът си имаше други проблеми. Трябваше да се оправя с четиресет различни религии. Приличаха си само по едно нещо — мита за завоеванието преди повече от хиляда години. В други отношения бяха на километри разстояние една от друга. Пред вратата му се тълпяха шамани, медици, попове и какви ли не още хора. Много добре знаеше какви вражди могат да се породят заради различията във вярата и нямаше никакво намерение да покръства когото и да било. На хората им трябваше МИР.

Непрестанно им обясняваше, че Човекът е напредвал твърде бавно в развитието си поради вътрешни войни, затова е бил податлив на чужди нашествия.

Що се отнася до митовете — е, сега вече знаеха каква е била истината. С радост бяха готови да забравят тази част от тях. Но по въпроса кои богове и кои дяволи остават валидни… ами…

Свещеникът засега се справяше безпроблемно. Не поставяше под въпрос никоя вяра. Всяко племе искаше да знае каква религия изповядва Джони Мактайлър. Ами той всъщност не изповядва точно определена религия, отговаряше свещеникът. Той бе ДЖОНИ МАКТАЙЛЪР. Мигновено и без изключения Джони Мактайлър ставаше част от тяхната религия. И това решаваше въпроса.

Но Джони продължаваше да лежи, малко заслабнал и всеки ден по настояването на Криси и доктор Маккендрик се опитваше да ходи и да раздвижва ръката си. И когато свещеникът му каза, че той е намерил място в пантеона на около четирсет религии, той не отвърна нищо. Просто си лежеше, а от дълбините на очите му не бликаше особен живот или интерес.

Това положение не даваше мира на Съвета.

Джони лежеше полубуден в леглото си и нямаше желание да се събуди.

Тайната, която се криеше зад неговата летаргия бе чувството, че се е провалил. Вероятно бомбите не бяха засегнали Психло. Може би всичко това бе само мимолетно състояние на мир за хората. Може би много скоро по хубавите долини на тази планета отново няма да съществува човешки живот.

А дори ако бомбите са свършили работата си и Психло вече не представлява заплаха за тях, той бе разбрал, че във вселената има и други раси, не по-малко жестоки и безмилостни от психлосите. Как планетата би могла да се защити срещу тях?

Този въпрос го преследваше при всяко пробуждане. Глождеше съня му. Хората изглеждаха толкова щастливи и така усилено работеха, сякаш сега започваше истинският им живот. Колко жестоко щеше да бъде, ако това сега се окаже съвсем кратко. Всички щяха да бъдат смазани.

Днешният ден обещаваше да бъде като всички останали. Ще стане, един от руснаците ще му донесе закуската и ще помогне на Криси да оправи стаята. След това ще дойде Маккендрик и ще правят упражнения за раздвижване на ръката, след което ще се опита да походи. Нямаше нищо страшно, просто някои неща трябваше да ги усвоява наново. След това щяха да го посетят сър Робърт или свещеникът, щяха да поседят смутени за малко, докато Криси не ги отпрати. Още няколко банални рутинни неща и денят ще си иде. Потискаше го това, че се е провалил. Виждаше по-ясно от другите колко жестоко ще бъде разочарованието, ако психлосите ги нападнат. Като видеше щастливо лице, чувстваше се виновен — след колко ли време щастието ще се превърне в скръб?