Л. Хабърд - Бойно поле Земя III

Зад гърба си чу тих глас:

— Аз ще я държа.

Пати държеше с една ръка одеялото, а с другата хвана вратата и я задържа отворена.

За пръв път от месеци насам я виждаше да изяви желание да направи нещо.

Джони скочи долу и повдигна Пиер. Стовари го на пода. Пак се качи в самолета, за да издърпа навътре Пиер да не пречи на вратата. С учудване видя, че Пати му помага в дърпането.

И тъй, с помощта на Пати успя да прибере в самолета двете чудовищни тела. Пати съсредоточено го наблюдаваше от вратата.

Набързо върна електрокара на мястото му, затвори вратите на самолета и се качи в кабината, подгонен от режещия вятър. Обади се в лагера да го чакат с електрокар и камион. Обърна се да види дали Пати е добре завита и се издигна във въздуха.

Беше се приготвил да се приземи, без много да разчита на екраните, но с радост видя, че бурята почти е преминала и нямаше електрически смущения.

Над лагера дъждът бе спрял и всички лампи светеха. Около чакащите превозни средства се бе събрало значително множество. Гледаха как се приземява самолетът. Джони бе виждал бившите военнофлотски бойци и космически войници само през мерника на оръдията и сега му се стори странно да бъде заобиколен от джамбичуи и ховини. Все пак изглеждаха съвсем приятелски настроени. Сред тълпата бяха трима шатовриански инженери в ярко оранжеви работни гащиризони. На гърдите си имаха надписи „Отчаяна Отбрана“. Най-вероятно проучваха как може отбранителната система на тази мина да се адаптира към общата.

На площадката стоеше нов самолет. Около него нямаше никого и Джони предположи, че Маккендрик е пристигнал. Повика Пати и като я обгърна с една ръка, скочи от самолета.

Кер бе седнал в електрокара.

— Помощник-пилотът е вътре. Диша, но явно е ранен или нещо подобно — каза Джони. — Заведи го заедно с психлосите в болницата.

Без да пуска Пати, Джони се втурна към лагера, за да намери Маккендрик.

Кер веднага се зае със задачата и с точно премерени движения свали телата от самолета и ги пренесе върху камиона. Никой не би се справил по-добре от него.

Шофьорът, наскоро обучен джамбичуи, разшири от ужас очи, като видя двама огромни психлоси да се стоварват зад гърба му. Нищо чудно да вземат да се съживят.

Кер слезе от електрокара и разбра, че шофьорът му се готви да си плюе на петите.

— Не, не! — извика той. — Мъртви са!

Джамбичуят плахо се върна на седалката. Кръгът около тях малко по малко се стесни. Всички искаха да надникнат. Към Кер се отправяха въпросителни погледи.

— Не чухте ли какво ми каза Джони? — извика Кер.

Не, не бяха чули. Бяха много далеч.

— Тези психлоси са се крили в джунглата. Изскочили са и са нападнали помощник пилота. Джони толкова се вбесил, че се хвърлил срещу тях. Грабнал и двамата за шиите и ги удушил!

Всички останаха зяпнали, с отворени усти. Доказателството беше пред очите им.

След малко един бивш офицер ховин се обади:

— Нищо чудно, че изгубихме войната.

— Да — каза Кер. — Като опознаете Джони ще разберете, че като се вбеси, направо побеснява.

Даде знак на камиона да го последва и тръгна с електрокара към болницата. Не беше се стърпял да ги метне. Но най-трудно бе да не прави гафове.

Като влезе в лагера, Джони остави Пати и тръгна да търси Маккендрик. Откри го в болницата.

— Къде е епидемно болният? — попита Маккендрик. — Предадоха ми обаждането ти по средата на една лекция. Довел съм цял лекарски екип! Пристигам и какво — излетял си нанякъде…

— Този път трябва да успеем! — каза Джони.

— А, за капсулите ли говориш. Джони, опитвал съм всички възможни начини. Няма как да се извадят от черепите им. Прекалено много кокали! Мислех, че си разбрал.

Докторът отиде до масата, където последно бе работил върху масивния психлоски череп. Почука по него с кокалчетата на пръстите си:

— Твърда кост! Мозъкът е под долната задна лопатка. Ако пробия костта така, че да мога да измъкна капсулата, психлото си отива.

— А-а, — каза Джони. — Аз не казах нищо за „пробиване“.

Отиде до петнайсет килограмовия череп и го повдигна. Маккендрик бе свързал челюстта с жички и Джони я отвори.

— А сега гледай ушните кости.

Хвана черепа по-здраво и го вдигна срещу светлината. Сякаш се готвеше да хвърли медицинска топка.

— Гледай.

Отново отвори челюстта.

Мястото, където бяха свързани челюстта и ушната кост се отвори и се показа дупка с диаметър около милиметър.

— Веднъж ми показа тази пролука и обясни, че оттам не може да се вкара инструмент. Но оттук се стига право до мястото, където са поставени капсулите.