Л. Хабърд - Бойно поле Земя III

Нямаше никакви новини от шатоварианците. Банката бе информирала сър Робърт, когато всички военни производства в Шатоврианската империя се бяха сгромолясали отведнъж и положението изглеждаше зле. Сър Робърт и Ангъс, заедно с шестима силачи, веднага заминаха там.

Шатоврианцвте се славеха като най-добрите производители на защитни системи. Хвалеха се, че ни една психлоска атака не бе успяла по време на седемстотингодишната им империя. Произвеждаха дори газови бомбардировачи. По тази и ред други причини новата телепортационна компания, наречена „Телепортационни Системи“, след като Джони отказа да носи неговото име, търгуваше с шатоварианците. Силачите помогнаха на Ангъс да намери подходящи компании и на сър Робърт да ги закупи и сега притежаваха единайсет шатоврнански фирми, всяка от тях специализирана в производство на неща, които им бяха нужни. Инженери и работници имаше достатъчно в пренаселената империя от четирсет и пет трилиона.

Основните им офиси бяха на Шатоврия, а тук бяха оставили само някои работни секции.

Не, от Шатоврия не бяха пристигнали никакви добри новини. Главните офиси им излизаха скъпи за поддържане, тъй като нямаше как да уволнят служители. Назряваше въпроса какво могат да произвеждат на родната планета.

Технологията и способностите им бяха добри. Джони имаше малко проблеми с математиката им, защото използваха двоичната система — всичко минаваше през вериги и компютри. Но каквото построяха, беше страхотно. С едно изключение.

Джони не понасяше реактивни двигатели. Голяма досада беше да управляваш такъв мотор. И изискваха специални писти и омекотители, където да се приземяват. Бяха идеални за космическото пространство, но не и за атмосферен превоз.

В Люксембург бе пълно с шатоврианци. Не бяха лоши хора. Бяха високи около пет стъпки, имаха малко плоски глави и големи зъби. Цветът на кожата им бе ярко оранжев. Бяха много сръчни в ръцете и бяха силни. Джони го бе разбрал веднъж, когато се бореха на шега с един инженер. Джони не успя да го отхвърли от земята! И колко много работеха, само работа, работа, работа!

Хранеха се с дърво и първото нещо, което направиха след като екипажите им пристигнаха, бе да посадят около петнайсет хиляди акра с подбрани сортове дървета. Засяха ги със специални машини като картечници. Така че имаха какво да ядат.

Малко се поскараха с тримата китайски инженери, които работеха там. Китайците обичат да строят от дърво, а за шатоврианците това бе непростимо прахосване на хубава храна. Те предпочитаха да строят от камък. Имаха малки лъчеви оръдия, като мечове, с които така изсичаха камъка, че нямаше нужда от специални материали. Запояваха каменните блокове с молекулярна спойка и ставаха много здрави. Зърнестата структура на камъка изпъкваше и хвърляше разноцветни отблясъци на слънцето. Беше красиво. Научиха китайците как да го правят, а те пък ги научиха да тъкат коприна, тъй че всичко завърши с усмивки, но за известно време въпросът бе болезнен.

Да присъстваш на шатоврианска вечеря беше като да си в дърводелска работилница. Джони ги накара да обещаят да не изгризат всички дървета наоколо.

Шатоврианците не си знаеха много мярката. И ако скоро Джони не измислеше какво да произвеждат, за да им отвлича вниманието, червеното мастило от счетоводния баланс можеше да се превърне в кръв.

Искаше му се да ги ангажира да строят телепортационни двигатели за самолети и камиони, но не знаеше как се правят. Всеки опит пропадаше. По дяволите психлоската математика! Нищо не се изравняваше!

Тази мисъл не му даваше мира. Мечката бе хванала още една риба. Слънцето си играеше върху кожената риза на Джони.

Беше сигурен, че през този ден ще му се случи нещо хубаво. Денят още не бе свършил.

Докосна плешката на коня и той реши, че това е сигнал да тръгва, което не бе вярно, и се понесе по пътеката към дома.

Изскочиха от гората и се спуснаха към двореца. Уиндсплитър направи страхотно шоу от това, че уж не може да спре — вдигна се на задни крака и размаха предните във въздуха.

— Само се фукаш — обвини го Джони.

Не беше препускал кой знае колко — само половин миля. Но Уиндсплитър бе доволен. Привлече го кавгата, която се разиграваше по средата на десет акровата поляна.

Сторми, жребчето на Блоджит, което много приличаше на Уиндсплитър, макар че бе с много по-дълги крака и едно голямо куче, което наскоро бе дошло от гората и Криси го бе прибрала, се нападаха един друг, въртяха се и уж се опитваха да се захапят. Блоджит ги наблюдаваше безучастно и Уиндсплитър отиде при нея.