Франк Хърбърт: Дюна

Това беше релефен глобус на някакъв свят — една част от него бе забулена в сянка — и се въртеше тласкан от месестата ръка, по която проблясваха пръстени. Глобусът бе закрепен върху непретенциозна стойка на стената на една стая без прозорци, чиито останали стени бяха отрупани с най-различни пъстроцветни свитъци, видеокниги, магнетофонни и филмови ленти. Осветяваше се от златисти кълба, окачени сред подвижни суспенсорни полета.

В средата на стаята се намираше елипсовидно писалище, чийто плот бе направен от нефритоворозово вкаменено елаково дърво¤. То бе заобиколено от суспенсорни кресла, две от които бяха заети. В едното седеше тъмнокос юноша на около шестнадесет години с кръгло лице и мрачен поглед. В другото се намираше слабоват нисък мъж с женствени черти на лицето.

И юношата, и мъжът бяха вперили поглед в глобуса и в полускрития в сянката човек, който го въртеше.

Близо до глобуса се разнесе злорад кикот. Сред кикота избоботи басов глас:

— Ето го, Пайтър — най-големият капан за хора, откакто свят светува. И дукът е на път да се напъха право в челюстите му. Не е ли великолепно това, което аз, барон Харконен, правя?

— Несъмнено, бароне — обади се мъжът. Теноровият му глас звучеше ласкаво и напевно.

Месестата ръка се спусна върху глобуса и спря въртенето му. Сега всички в стаята можеха да вперят очи в неподвижната повърхност и да видят, че това бе един от онези глобуси, правени за богати колекционери или планетарни губернатори на империята. В потвърждение на това глобусът носеше щемпела на имперските майстори занаятчии. Линиите на географската дължина и ширина бяха нанесени с тънка като косъм платинена нишка. За полярни шапки бяха инкрустирани най-прекрасни млечнобели диаманти.

Месестата ръка се раздвижи, търсейки подробностите по повърхността.

— Приканвам ви да се вгледате внимателно — избоботи басът. — Наблюдавай внимателно, Пайтър, а и ти, мой скъпи Фейд-Рота: от шестдесет градуса на север до седемдесет градуса на юг — ето тези изящни вълнички. А цвета им — не ви ли напомня за бонбони карамел му? И никъде не се вижда синевата на езера, реки или морета. Ами тези прекрасни полярни шапки — такива мънички! Би ли могъл някой да сбърка тази планета? Аракис! Наистина е неповторима. Великолепна сцена за неповторима победа.

По устните на Пайтър се плъзна усмивка.

— И само като си помисли човек, бароне, че падишах-императорът е убеден, че е дал на дука вашата планета на подправката. Колко трогателно.

— Това е нелепо твърдение — избоботи баронът. — Приказваш така, за да объркаш Фейд-Рота, но не е необходимо да объркваш моя племенник.

Юношата с мрачното изражение се размърда в креслото си и изглади една гънка по черното трико, с което бе облечен. Той изопна гръб, когато на вратата зад него се потропа.

Пайтър се измъкна от креслото си, отиде до вратата и я открехна достатъчно, за да поеме цилиндъра с посланието. После я затвори, разви свитъка и го зачете внимателно. Изкиска се. Пак се изкиска.

— Е? — попита баронът.

— Глупакът ни е отговорил, бароне.

— Имало ли е случай един атреид да отмине възможността за красива постъпка? — попита баронът. — Е, и какво пише?

— Той е изключително груб, бароне. Обръща се към вас с „Харконен“ — няма „Sire et cher cousin“ 2 2 Господине и скъпи братовчеде (фр.). Б.р. , ни титла, нищо.

— Името си ми е добро — изръмжа баронът и от тона му пролича неговото нетърпение. — Какво пише скъпият Лито?

— Пише: „Предложението ви за среща не се приема. Често съм се сблъсквал с вашата подлост, която е известна на всички.“

— А по-нататък? — попита баронът.

— „Изкуството канли все още има почитатели в империята“ и се е подписал „Лито, дук на Аракис.“ — Пайтър започна да се смее. — На Аракис! Боже мой! Това е повече от забавно!

— Млъкни, Пайтър — каза баронът и смехът тутакси секна. — Канли¤, така ли? — запита баронът. — Отмъщение, а? И е употребил чудесната старинна дума вендета, толкова богата на традиции, за да е сигурен, че ще разбера какво е искал да каже.

— Вие направихте миролюбивия жест — рече Пайтър. — Договореностите бяха спазени.

— За ментат говориш твърде много, Пайтър — рече баронът.

И си помисли: „Скоро ще трябва да го премахна. Той почти надживя своята полезност.“ Баронът впери поглед към своя ментат в другия край на стаята и видя онази негова особеност, която повечето хора забелязваха най-напред: очите — изцяло сини, премрежени цепнатини, очи, в които изобщо нямаше бяло.