Франк Хърбърт: Дюна

Той надви болезнените тръпки и се втренчи в непроницаемата празнота, където ръката му продължаваше да стои сякаш по своя собствена воля. Споменът за болката не му позволяваше да я помръдне. Разумът му подсказваше, че от кутийката ще извади едно обгоряло чуканче.

— Извади я! — озъби се тя.

Пол издърпа ръката си и впи в нея изумен поглед. Нямаше дори и белег. Нито следа от страдание върху плътта. Той вдигна нагоре ръката си, обърна я, сви пръсти.

— Болка, предизвикана по нервна индукция — обясни тя. — Действието й не може да навреди на човешките същества. Има обаче хора, които биха дали доста за тайната на тази кутийка. — Тя пъхна кутийката в диплите на наметалото си.

— Но болката… — започна той.

— Болката! — изсумтя презрително тя. — Човекът е в състояние да овладее всеки нерв от тялото си.

Пол усети, че лявата ръка го заболя, разпери присвитите си пръсти и видя четири кървави белега там, където ноктите се бяха забивали в дланта. Той отпусна ръка до тялото си и погледна старицата.

— Навремето така ли си постъпила и с майка ми?

— Пресявал ли си някога пясък през сито? — запита тя.

Шибащият като камшик въпрос заостри вниманието му. „Пясък през сито.“ Той кимна.

— Ние от „Бин Джезърит“ пресяваме хората, за да открием човеците.

Той повдигна дясната си ръка, извиквайки спомена за болката.

— И в това ли се състои цялата работа — в болката?

— Аз те наблюдавах, докато изпитваше болката, момко. Болката е само оста на изпитанието. Твоята майка ти е разказвала за методите ни на наблюдение. Забелязвам у теб следи от нейното обучение. Нашето изпитание е криза и наблюдение.

Пол долови искреността в гласа й и каза:

— Истина е.

Старицата се вгледа в него. „Той усеща истината! Възможно ли е това да е той? Възможно ли е наистина да е той?“ Тя потисна вълнението си, припомняйки си: „Надеждата заслепява наблюдението.“

— Усещаш ли кога хората са убедени в това, което говорят? — попита тя.

— Усещам.

В гласа му звънеше съзвучие от способности, потвърдени чрез двойното изпитание. Тя го долови и каза:

— Възможно е да си Куизъц Хадерах. Седни, малко братче, тук, в нозете ми.

— Предпочитам да постоя прав.

— Навремето майка ти седеше в нозете ми.

— Ние с майка ми сме различни.

— Май мъничко ни мразиш, а? — тя извърна поглед към вратата и извика: — Джесика!

Вратата рязко се отвори и Джесика пристъпи в стаята, като се взираше напрегнато. Напрежението й се стопи, щом зърна Пол. Дори леко се усмихна.

— Джесика, преставала ли си някога да ме мразиш? — попита старицата.

— Аз едновременно ви обичам и мразя — отвърна Джесика. — Омразата — тя е от болките, които никога не бива да забравям. Обичта…

— Точно това е най-главното — прекъсна я старицата, ала гласът й прозвуча гальовно. — Можеш вече да останеш, но няма да се обаждаш. Затвори сега тази врата и се погрижи никой да не ни безпокои.

Джесика влезе в стаята, затвори вратата и долепи гръб до нея. „Синът ми е жив“ — помисли си тя. — „Синът ми е жив и е… човек. Бях сигурна в това… но… той е жив. Сега и аз мога да продължавам да живея.“ Усещаше вратата зад гърба си корава и реална. Всеки предмет в стаята въздействуваше непосредствено и настойчиво върху сетивата й.

„Синът ми е жив.“

Пол погледна майка си. Тя каза истината. Искаше му се да се измъкне и сам да обмисли внимателно случилото се, но знаеше, че не може да напусне, без да бъде освободен. Старицата бе добила власт над него. Те говореха истината. Майка му бе преминала през това изпитание. То имаше заложено в себе си ужасно предназначение… болката и страхът бяха неописуеми. Пол имаше представа за ужасните предназначения. Почувствува, че самият той е заразен от ужасно предназначение. Все още обаче не знаеше какво бе то.

— Един ден, момко — заговори старицата, — и на теб може да ти се наложи да стоиш пред такава една врата. Необходимо е да имаш вярна преценка, за да го направиш.

Пол сведе очи към ръката, която бе изпитала болката, а после ги вдигна към светата майка. Нейният глас му звучеше по-различно от който и да било друг глас досега. Думите й се открояваха великолепно. В тях имаше живец. Струваше му се, че всеки въпрос, който би могъл да й зададе, ще донесе отговор, който би могъл да го изтръгне от тленния му живот и го въздигне към нещо по-възвишено.

— Защо подлагаш хората на това изпитание, доказващо дали са човешки същества?

— За да ви освободя.

— Да ни освободиш ли?