Франк Хърбърт - Дюна

— За да задържи Аракис — продължи дукът, — човек се изправя пред решения, които могат да му струват неговото собствено самоуважение. — Той посочи навън към зелено-черното атреидско знаме, което се развяваше на един пилон в края на космодрума. — Това благородно знаме би могло да се превърне в символ на много злини.

Пол преглътна с пресъхнало гърло. В думите на баща му се долавяше безсилие и чувство на обреченост, от което момчето почувствува празнота в гърдите си.

Дукът извади от джоба си таблетка против умора и я глътна без вода.

— Сила и страх — рече той. — Инструментите на държавническото изкуство. Трябва да разпоредя да наблегнат на обучението ти в партизанска война. На видеопластината, която видя, те наричат „Махди“ и „Лизан-ал-гаиб“ — в краен случай можеш да извлечеш полза от това.

Пол се вторачи в баща си, видя как раменете му се повдигат, докато таблетката си вършеше работата, ала запомни думите му, изпълнени със страх и съмнение.

— Какво ли задържа еколога? — измърмори дукът. — Казах на Туфир да го повика да дойде рано.

Първата му среща с хората, които му бе заповядано да предаде, развълнува силно д-р Кайнс. Той се гордееше, че е човек на науката, за когото легендите бяха само интересни нишки, които водят до корените на културата. И все пак момчето така точно отговаряше на древното предсказание. То притежаваше „търсещия поглед“ и излъчваше „сдържана прямота“.

Предсказанието естествено даваше известна свобода по въпроса дали майката богиня щеше да доведе спасителя със себе си, или щеше да го роди на самата сцена на действието. И все пак това странно съвпадение между предсказание и хора бе налице.

Те се срещнаха късно сутринта пред административната сграда на космодрума край Аракийн. Наблизо като задрямало насекомо бе приклекнал един орнитоптер без отличителни знаци, който бръмчеше тихичко, готов за полет. До него стоеше на стража атреидски войник с изваден меч. Въздухът леко трептеше от защитното поле около тялото му.

Кайнс се усмихна подигравателно на навика им да си служат със защитни полета. „В това отношение Аракис им готви изненада“ — си помисли.

Планетологът вдигна ръка, с което даде знак на своята охрана от свободни да се отдръпне. Той продължи сам напред към входа на сградата — мрачна дупка в облицованата с пластмаса скала. „На какво открито място е тази монолитна сграда“ — помисли си той. — „Колко по-неудобна е от пещерата.“

Вниманието му привлече някакво брожение във входа. Той се спря, като използува момента да оправи робата и закопчалката на влагосъхраняващия си костюм върху лявото рамо.

Крилата на входната врата се отвориха широко. Атреидските стражи бързо се появиха — всички те бяха тежковъоръжени със стреломети, мечове и защитни полета. Зад тях се появи снажен мъж с ястребови черти, тъмнолик и чернокос. Носеше местно наметало с атреидски ястребов гребен на гърдите, ала го носеше по начин, който издаваше, че не е свикнал с тази дреха. В единия си край наметалото прилепваше о крачолите на влагосъхраняващия му костюм. На тази дреха й липсваше свободно олюляващият се ритъм на вървежа.

Редом с мъжа крачеше младеж със същата черна коса, ала с по-обло лице. Младежът изглеждаше дребен за петнадесетте си години, а Кайнс знаеше, че е на толкова. Младото тяло обаче внушаваше чувство за превъзходство и спокойна самоувереност, сякаш момчето виждаше и познаваше всичко, което го заобикаля и което е невидимо за останалите. Той носеше същото наметало като баща си, само че с такава непринудена лекота, която караше човек да мисли, че момъкът винаги е носел такова облекло.