Франк Хърбърт - Дюна

Окашля се, сякаш се канеше да каже още нещо, после без предупреждение се обърна и излезе навън към преддверието, където тя чу, че стовариха нова партида сандъци.

Гласът му, властен и надменен, с който винаги говореше на слугите, когато бързаше, се разнесе оттам:

— Лейди Джесика е в голямата зала. Иди незабавно при нея.

Входната врата се хлопна.

Джесика се извърна и застана с лице към портрета на бащата на Лито. Той бе нарисуван от известния художник Алби по времето, когато старият дук е бил на средна възраст. Беше нарисуван в костюм на матадор, с пурпурна къса пелерина, преметната върху лявата му ръка. Лицето младееше — едва ли бе по-сбръчкано от лицето на Лито сега, и имаше същите ястребови черти, същия мрачен, втренчен поглед. Тя притисна юмруци о хълбоците си и впи очи в портрета.

— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си! — изрече шепнешком.

— Какви са заповедите ви, благородна?

Беше женски глас — тъничък и упорит. Джесика се обърна и видя някаква топчеста сивокоса жена в безформена широка, кафява като на робиня рокля. Жената бе толкова сбръчкана и изсушена на вид, колкото бе и всяка фигура от тълпата, която тази сутрин ги бе приветствувала по протежение на пътя от космодрума до замъка. Джесика си помисли, че всеки местен жител, когото бе виждала на тази планета, приличаше на сушена слива и бе недохранен. И въпреки това Лито бе казал, че те са силни и жизнени. А и тези очи, разбира се, тези езерца от най-наситено, най-тъмносиньо, без никакво бяло — потайни и загадъчни. Джесика насила отмести поглед.

Жената кимна вдървено и каза:

— Наричат ме шейдаут Мейпс, благородна. Какви са вашите заповеди?

— Можеш да се обръщаш към мен с „господарке“ — отговори Джесика. — Аз не съм от благороден произход. Аз съм наложницата на дук Лито.

Последва същото странно кимване и жената вдигна към Джесика поглед, в който се четеше лукав въпрос.

— В такъв случай има ли и съпруга?

— Няма и никога не е имало. Аз съм единствената… спътница на дука, майката на определения му наследник.

Дори и докато говореше, Джесика вътрешно се смееше на високомерието, вложено в думите й. „Какво бе казал свети Августин?“ — запита се тя. — „«Разумът заповядва на тялото и то му се подчинява. Разумът заповядва на себе си и среща отпор.» Да. напоследък срещам все по-често отпор. Самата аз бих могла да прибегна до мълчаливо отстъпление.“

Навън, откъм пътя, се разнесе необикновен вик. Викът се повтори: „Суу-суу-сук!“¤, после „Икут-ей! Икут-ей!“¤ И отново: „Суу-суу-сук!“

— Що за вик е това? — попита Джесика. — Чух го на няколко пъти, докато пътувахме по улиците отзарана.

— Обикновен продавач на вода, господарко. Ала вие няма защо да се интересувате от такива като тях. Цистерната тук побира петдесет хиляди литра и се следи винаги да е пълна. — Тя сведе очи към полата си. — Ами да, господарко, на мен дори не ми се налага да нося тук моя влагосъхраняващ костюм. И въпреки това — изкикоти се тя — все още съм жива.

Джесика се подвоуми — искаше й се да поразпита тази жена, защото й бяха нужни някои сведения, за да се ориентира. Ала да се приведе в ред тази бъркотия в замъка бе по-наложително. И все пак мисълта, че водата е главният белег за богатство тук, й се стори обезпокоителна.

— Моят съпруг ми съобщи за вашата титла, шейдаут — рече Джесика. — Разпознах думата. Това е много древна дума.

— Тогава вие знаете древните езици, така ли? — попита Мейпс и зачака отговора със странна напрегнатост.

— Езиците са първото нещо, което се изучава в „Бин Джезърит“ — отвърна Джесика. — Аз знам ботани джиб¤ и чакобза¤, всичките ловни езици.

Мейпс кимна.

— Точно така гласи легендата.

А Джесика се зачуди: „Защо ли разигравам това шарлатанство?“ Ала бин-джезъритските методи бяха непочтени и деспотични.

— Познавам Черните неща¤ и загадките на Великата майка¤ — продължи Джесика. Тя разчиташе по-очевидните знаци в реакциите и вида на Мейпс, онези незначителни неща, които я издаваха. — Мисесис преджия — рече тя на езика чакобза. — Андрал тре перал трада чик бускакри мисесис перакри…

Мейпс направи крачка назад, сякаш готова да побегне.

— Аз знам много неща — продължи Джесика. — Знам, че си раждала деца, че си загубила любими хора, че си се крила от страх и че си вършила насилие, но въпреки това ще вършиш още насилия. Аз знам много неща.

Мейпс заговори с нисък глас:

— Не исках да ви обидя, господарко.

— Ти споменаваш за легендата и търсиш отговори — рече Джесика. — Пази се от отговорите, които можеш да намериш. Знам, че си дошла подготвена за насилие с оръжие в елечето си.